Т. Лърнър - Сфинксът

Действието на валиума беше започнало да отминава. Отчаяно се нуждаех от нещо, което да ми помогне да се справя с обземащата ме мъка и с досадата от срещата с безброй непознати, но наоколо нямаше и капка алкохол.

Един мъж, застанал в другия край на навеса, ми направи знак да отида при него. Франческа ми го беше посочила по-рано и с пренебрежение ми бе обяснила, че това е съпругът на Сесилия, Карлос. Беше поне десет години по-възрастен от нея и носеше типичните за богатия европеец дрехи — панамена шапка, ленен костюм, мокасини и златни копчета на ръкавелите, които проблясваха на светлината. Извиних се, станах от стола и отидох при него. Той се здрависа с мен и се представи. След това ме хвана фамилиарно под ръка и ме заведе зад навеса, където никой не можеше да ни види.

— Ето, приятелю, пийни малко от тази ракия. Тя е от селото, в което израснах — каза той и ми подаде плоска сребърна бутилка.

Отворих капачката и с удоволствие отпих голяма глътка. Алкохолът изгори гърлото ми и ме удари в главата, но ме накара да забравя за случващото се в момента, а аз точно това исках.

— Наистина съжалявам, че се срещаме при такива обстоятелства. Жените от семейство Брамбила са такива, докато се усетиш, и вече са те погълнали изцяло. Трябва обаче да разбереш, че Сесилия обичаше дъщеря си.

— Показваше го по доста странен начин — отвърнах аз.

Опитах се да си спомня какъв точно е бизнесът на Карлос, но не успях. Вследствие на успокоителните и ракията съзнанието ми плуваше като в мъгла.

— Нещата са много по-сложни, отколкото си представяш, приятелю. Когато Паоло умря, бабата и дядото настояваха детето да остане при тях. Джовани беше луд човек, вманиачен на тема мистицизъм. Можеше да хипнотизира хората също като змиите. Ако ме питаш мен, всички от семейство Брамбила са луди. Що се отнася до Франческа, тя още не може да прости на сина си, че умря толкова млад.

Кимнах, малко се съмнявах в това, което ми казваше, но му благодарих за ракията и се върнах на мястото си. Франческа ме изгледа неодобрително, но беше прекалено заета с италианските си гости, за да ми се скара.

Изненадах се, когато видях, че първият англоговорещ човек, който дойде при мен, беше Амилия Линхърст. Бях се запознал с нея по време на един коктейл в британското консулство. Английската египтоложка бе станала известна с това, че носеше вълнени костюми дори и в най-големите летни жеги, за най-голямо удивление на арабите, членове на престижния Смуха поло клуб. Те дори бяха започнали да организират залагания помежду си, свързани с облеклото й. В мен тя бе оставила впечатление на човек, застинал в една отминала епоха. Като че ли тя и до ден-днешен живееше в следвоенния „Кенсингтън“ 6 6 Кенсингтън — един от луксозните квартали в Западен Лондон. — Б.пр. от края на четирийсетте години — купоните, мрачният й апартамент и мъглата си оставаха все така непроменени и само очакваха завръщането й. При първата ни среща тя веднага се впусна в разпален монолог на тема нефтодобив и как той разрушава природата или Гея, както тя непрекъснато я наричаше, с което особено много ме дразнеше. Освен това се беше опитала да ме подложи на кръстосан разпит относно работата на Изабела и това ме бе накарало да изпитам особена неприязън към нея. Изглежда бе изпаднала в отчаяно положение и имаше нужда от информация, може би, за да напише нова научна работа, която да възстанови професионалната й репутация. Каквито и да бяха намеренията й, нямах й никакво доверие.

— Изненадан съм да ви видя тук, госпожице Линхърст — не успях да сдържа противоречивите си чувства.

— Може би защото не сте ме очаквали — отвърна тя. — Но, моля ви, разберете, аз изпитвах най-добри чувства към съпругата ви, особено по времето, когато бяхме заедно в Оксфорд. — Тя се наведе към мен и сниши глас: — Що се отнася до другите по-належащи въпроси, надявам се, че добре разбирате последствията от укриването на недекларирани антики, особено когато те имат такава духовна стойност. В момента държавата преминава през болезнено възраждане и времената са опасни. Тази антика притежава сила, която човек с прозаични интереси като вас никога не би могъл да разбере. Но има хора, които могат. Ако това откритие попадне в ръцете на неподходящи хора, то би могло да се окаже много опасно.

Бях изненадан от директния начин, по който ми говореше, и усетих, че преминавам в защита. Дали Изабела наистина беше права, когато подозираше, че Амилия Линхърст знае колко близко е до откритието? Реших, че е най-добре да се правя на наивен.