Т. Лърнър - Сфинксът

Подрънкващата каруца спря пред вилата.

В един от прозорците на горния етаж видях силуета на Ибрахим, който палеше лампите в очакване да се върна.

— Занеси астрариума при приятеля си Бари Дъглас. Можеш да му се довериш. Той знае как да отвори контейнера и да определи възрастта на рамката чрез въглеродния метод. След това ще може да ти каже точно какво представлява. Трябва да го направиш — заради Изабела. Знаеш, че и аз я обичах.

Сграбчих го за ръката.

— Защо рискуваш живота си, Фахир? За кого работиш?

Той се усмихна тайнствено и се освободи от ръката ми.

— Пази се, приятелю.

Скочи от каруцата и потъна в сенките.

Бях се уговорил да се срещна с Бари Дъглас в „Спитфайър“, малък бар встрани от Шариа Саад Захлул. Отворен през 1930 година, той е бил особено популярен сред съюзническите войски, изпратени в Александрия по време на Втората световна война. Собственикът му — почитател на английската култура — беше поставил на перваза на един от прозорците малък гипсов бюст на Уинстън Чърчил с преметнато върху него британско знаме. Вътре винаги цареше полумрак. Това беше едно от любимите места на Бари.

След като се запознахме с Бари Дъглас и двамата с Изабела бързо се сприятелихме с него. Бях привлечен от пълния му непукизъм, както и от типичната за австралийците нетърпимост към всякакви глупости. И двамата се отнасяхме с дълбоко презрение към преструвките и снобизма на висшата класа. Това, което не ми харесваше, беше особената му привързаност към мистицизма и духовното, но пък Изабела напълно споделяше тези негови увлечения.

Застанах на входа на бара и се поколебах. Когато се уговарях с Бари да се срещнем тук, не събрах смелост да му кажа, че Изабела е мъртва. Всеки път, когато съобщавах новината на някого, все едно отново преживявах ужаса от удавянето й. Освен това си казах, че няма начин да не е чул за това — новините се разпространяваха из Александрия с бързината на пожар. Събрах сили и прекрачих прага. По стените висяха множество стари снимки — прашни черно-бели фотографии, на които се виждаха усмихнати млади мъже, облечени в камуфлажни дрехи, прегърнати като за пред обектива — англичани, канадци, австралийци, новозеландци, тук-таме някой шотландец с барета на главата. Някои от тях приличаха на деца в големите си униформи, тесните им рамене бяха потънали в куртките. Големите им очи, излезли червени на снимките, сякаш се взираха през времето, а в зениците им се прокрадваше страх, който напълно обезсмисляше широките им усмивки. Сигурно не им е било лесно да защитават територия, която местните хора са смятали, че им е открадната, и да се разбират с противоречивото арабско общество. Да не говорим за александрийците от италиански произход, като бащата на Изабела, някои от които вече били напуснали града, за да се бият на страната на Мусолини или на германците.

Хвърлих поглед наоколо, не открих Бари, затова седнах на бара и си поръчах едно „Блъди Мери“. Погледнах отново снимките и си зададох въпроса колко ли от тези войници са погребани във военното гробище в Ел Аламейн. Там имаше седем хиляди надгробни камъка, всички еднакви, простиращи се на огромна територия. На някои от тях беше написано — седем неизвестни войници, пет неизвестни войници и така нататък. Приятели, загинали заедно, след това погребани в общ гроб.

— Господи, изглеждаш ужасно — австралийският акцент на Бари се разнесе из заведението.

Дръпна един висок стол до бара и се опита да намести на него огромното си туловище.

— Тези проклети столове са направени за джуджета. Азис! — викна той на управителя, който в това време бършеше чаши. — Кога най-после ще сложиш тук нормални столове?

Азис сви рамене, без да обръща особено внимание на австралиеца, който знаех, че е редовен посетител тук.

— Поне бирата е студена — обърна се Бари към мен. — Как си, приятелче, държиш ли се?

Сложи огромната си ръка на рамото ми и ме прегърна с мечешка прегръдка.

Извърнах лице, боях се, че сдържаността ми ще се пропука. И може би това наистина щеше да се случи, ако в този момент не бях обгърнат от миризмата на евтин афтършейв, пот и хашиш, които идваха от старото кожено яке на Бари. Той ме освободи от прегръдката си и избърса сълзите си.

— Беше ужасно погребение. Толкова ги мразя тези неща. Когато се присъединя към великия Буда на небето, искам останките ми да бъдат сготвени на вкусна яхния, така че молекулите ми да се рециклират по смислен начин.