Т. Лърнър - Сфинксът

Забелязах един представител на клиентите на компанията, за която работех — „Александрия Ойл Къмпъни“ — господин Фартайм. Той бе човекът, наел ме за консултант. Когато погледите ни се срещнаха, той ми кимна съчувствено. Беше ми симпатичен, въпреки споровете на тема околна среда, които водеше с Изабела по време на фирмените тържества. До него стоеше европейка на средна възраст, облечена в размъкнат сив вълнен костюм. По силно зачервеното й лице можеше да се прецени колко неподходящо е това облекло за горещините на Александрия. Амилия Линхърст. Видях, че погледна към мен, но след това вниманието й беше привлечено от Хермес Хемиедес, който все още стоеше до Франческа. За моя най-голяма изненада видях как по лицето й се изписа страх и след това тя бързо се извърна.

Към мен се приближи един висок, елегантен млад мъж на около трийсет години, последван от забулената си съпруга. Ашраф Ауад, синът на Адел, икономът на Франческа. Бяха израснали заедно с Изабела и дружбата им бе продължила и когато вече бяха станали възрастни хора. Не обичах да мисля за Ашраф като за заплаха, но предполагах, че връзката му с Изабела неведнъж е била на ръба на интимността. Той бе убеден социалист и привърженик на политиката на Насър, беше завършил инженерство в Московския университет и всичко това много допадаше на левите разбирания на Изабела. Когато го представяше на някого, тя винаги казваше: „Запознайте се с новия Египет“. Според нея неговата образованост и политическа страст бяха проявление на най-добрите страни на египетския национализъм. Ашраф ни беше гостувал веднъж в Лондон, на път от Москва за Кайро. В продължение на няколко седмици спеше на дивана в хола ни и беше главно действащо лице по време на партитата. Очароваше жените и вбесяваше мъжете с пламенните си речи на тема социализъм и Близкият изток. Усещах, че не ме одобрява особено, но Изабела направо го боготвореше. В много отношения той бе изпълнявал ролята на брата, който никога не бе имала. И нещо много по-важно, чрез него тя намираше начин да се впише в новото постколониално общество. Забелязах, че жена му е напълно забулена, а той е облечен в традиционни дрехи и е пуснал брада. Зачудих се какво се бе случило с „новия Египет“. Кога и защо се бе превърнал в правоверен мюсюлманин?

За моя най-голяма изненада Ашраф се разплака, когато се приближи до мен, за да ми стисне ръката.

— Оливър, приятелю, това е трагедия, истинска трагедия. Загубих сестра си, твоята съпруга. Но Изабела беше смела. По-смела, отколкото вероятно някога ще разбереш.

Той ме прегърна, а аз смутено го потупах несръчно по рамото.

Винаги тайно съм завиждал на откровеността, с която мъжете от Близкия изток изразяват чувствата си. Не си спомням баща ми някога да е прегръщал мен или Гарет. Най-многото, което можех да очаквам, бе да сложи ръка на рамото ми и като дете мечтаех за тази недодялана и уж случайна проява на близост. В Египет мъжете се целуваха, държаха се за ръце, бащите съвсем открито галеха синовете си. Наблюдавах сълзите на Ашраф със скрита завист. Все още не можех да намеря начин да излея мъката си. Искаше ми се да можех и аз да заплача.

Франческа, твърдо решена да следва протокола, прекъсна съболезнованията на Ашраф и ме поведе към подиума, издигнат в единия край на навеса. На него бяха поставени три богато украсени стола.

— Ти като съпруг ще седнеш в средата. Аз ще бъда отдясно, а майката — Франческа сякаш изплю тази дума, толкова трудно й беше да прикрие отвращението си, — ще седне отляво. Хората ще дойдат да изкажат уважението си, а ние трябва да спазваме благоприличие. С това задълженията ми като баба приключват.

Сесилия се отпусна на стола, предназначен за нея. Тя ридаеше тихо, изрисуваната й уста се отваряше и затваряше като риба на сухо. Имаше нещо преднамерено театрално в скръбта й, което ме отвращаваше. Забелязах, че Франческа я гледа с открито неодобрение.

Въпреки че с Изабела бяхме женени от пет години, никога преди това не се бях срещал със Сесилия. Изабела ми беше казала, че майка й изпитва патологичен страх от физическа близост. „Обхваща я клаустрофобия, ако трябва да прекара известно време със собствената си дъщеря“ ми беше казала тя една вечер, след като се бе скарала с майка си по телефона. „Не обича да й се напомня, че е раждала. Тази жена бяга от миналото си и изпада в ужас от мисълта, че един ден може да се сблъска с него в лицето на сърдитата си дъщеря.“

Изпълненият с презрение глас на Изабела все още кънтеше в ушите ми. Имаше причина да е сърдита. От нейна гледна точка майка й я беше изоставила. Сега, когато виждах отношението на Франческа към Сесилия, ми мина през ум, че ситуацията може би е била доста по-сложна.