Т. Лърнър - Сфинксът

Освободиха ме на зазоряване, явно вследствие на телефонното обаждане на британския консул Хенриз. Не можех да понеса мисълта да се върна във вилата, затова с несигурна стъпка се отправих към дома на семейство Брамбила. За мен времето беше спряло, отказвах да продължа нататък и да заживея с трагедията, в която се бе превърнал животът ми. Не си спомням точно как стана, но струва ми се, че след минута стоях пред каменната арка на входа и се страхувах да натисна звънеца. Когато най-после го направих, Адел отвори вратата и по небръснатото ми лице, мръсните дрехи и неконтролируемото ми треперене разбра всичко.

— Господин Уорнок, помислихме си, че никога няма да ви пуснат — измърмори той, лицето му бе посивяло от скръб.

— Какво направихте с нея? — попитах аз.

— Вече са я положили в ковчега. Погребението ще е утре следобед. — Лицето на Адел се сгърчи. — Познавам я, откакто се е родила. Тя е единствената причина, поради която моята господарка е все още жива — прошепна той. Едрото му тяло като че ли се сви, за да потисне мъката в себе си.

Протегнах към него ръка. Раменете му се тресяха. Но аз, англичанинът, не можех да се разплача. Мъката бе сковала емоциите ми, както замръзналата река задържа водите в себе си.

— Боже, вземи тази душа, откъсната от нас без време, и я приюти на небето. — Свещеникът говореше напевно на италиански.

Стоях, вперил поглед в ковчега, положен до изкопания гроб. Тъмната яма приличаше на тайнствено убежище. Искаше ми се да разбия ковчега и да освободя жена си. Когато близките ни напуснат неочаквано, струва ни се, че това е нелогично и против здравия разум. Човек отказва да повярва в очевидното. Мирисът й, топлината на кожата й, усещането на главата й, положена на рамото ти — споменът от тези усещания остава да виси във въздуха и да чака починалият да се върне и да потвърди нелогичната истина, че всъщност не е умрял, а само се е скрил някъде.

Свещеникът зачете молитва на латински, мърмореше тържествено неразбираемите думи и в този момент почувствах, че ме обзема гняв — към Господ, който допусна такава безсмислена смърт, към света, дори към Франческа, която сама бе уредила всички подробности по погребението.

Според традицията на семейство Брамбила починалите трябваше да бъдат погребани два дни след смъртта им и тъй като Франческа не бе могла да се свърже с мен, докато съм бил задържан в полицейския участък, беше организирала цялото погребение, както и службата в католическата катедрала „Света Екатерина“. Струваше ми се, че всичко става прекалено бързо, като че ли само преди миг Изабела дишаше, а сега я заравяхме в земята.

За мен бе останала само тежката задача да съобщя тъжната новина на семейството си. Първо се обадих на баща си. В началото не можа да повярва, после съвсем безсмислено започна да настоява незабавно да се върна в Англия, като че ли моят собствен живот бе в опасност. Доста по-трудно ми беше да позвъня на брат си. Страхувах се, че тази новина може отново да върне Гарет към наркотиците, но нищо не можех да направя. Съобщих му направо и без никакви заобикалки. В началото настъпи дълго мълчание, след това за мой най-голям ужас последва монолог за прераждането според будистките вярвания. Знам, че неподходящата му реакция не бе злонамерена, но въпреки това ме разстрои. Думите му преминаха в плач. Такъв си беше Гарет, непрекъснато се хвърляше от една крайност в друга.

От валиума, който лекарят на компанията ми беше предписал, ми се виеше свят. Слънчевите лъчи танцуваха и проблясваха по перата на шикозните шапки на жените — за момент този образ ме разсея и ми донесе облекчение от чувството, което ме смазваше. Не можех да мисля. Не бях спал от момента на инцидента. Всеки път щом затворех очи виждах безжизненото тяло на Изабела, проснато върху пода на лодката. Последният ни разговор за Ахмос Хафре и предсказанието му не ми излизаше от ума. Някаква част от мен се бунтуваше при мисълта, че Изабела се бе поддала на предсказанието му, беше повярвала в него и то наистина се бе сбъднало. По този начин сама бе предизвикала смъртта си.

Хвърлих поглед към Франческа, която стоеше от другата страна на гроба, подкрепяна от Адел. Беше облечена в елегантна черна рокля от петдесетте години, но след смъртта на внучката си сякаш беше остаряла за една нощ. До нея бе застанал Хермес Хемиедес и разсеяно галеше рамото на възрастната жена. Погледна към мен, очите му бяха напълно безизразни. Извърнах поглед.