Т. Лърнър - Сфинксът

Джамал изруга под носа си и се загледа към брега.

— Това никак не е добре — измърмори.

— Лошо предзнаменование — потвърди Омар мрачно, като продължаваше да наблюдава движението на птиците.

— Но това са просто гълъби — възразих аз, чудейки се какво ги тревожи.

— Погледни, приятелю — каза Джамал и посочи с ръка, — това са птици, които живеят на сушата, а сега се отдалечават от нея.

— Може би летят към някой остров.

— Какъв остров? Тук няма острови, само Кипър, но той е прекалено далече и гълъбите не могат да стигнат дотам. Не, нещо не е наред. Може би отново ще има буря, а може и да е нещо още по-страшно.

Изпитах огромно облекчение, когато Изабела и Фахир се появиха на повърхността сред облак от сребърни мехурчета. Изабела свали маската си и тогава видях триумфа, изписан на лицето й.

— Открихме го, Оливър! Не е ли страхотно? Открихме го! Спуснахме цилиндъра и го вкарахме в пясъка около него, сега остава само да го изтеглим! Наистина открих астрариума!

Изабела ми подаде металотърсача, набра се на мускули и се прехвърли в лодката. Фахир я последва с усмивка, докато останалите се отдръпнаха назад и кой знае защо бяха много предпазливи.

— Сега трябва да се прибираме, а утре ще дойдем отново за последното гмуркане — заяви Джамал, хвърляйки поглед към хоризонта.

— В никакъв случай! До утре мястото ще бъде покрито с нов пласт пясък. Трябва да извадим цилиндъра до няколко часа, преди да е настъпил приливът.

Тонът на Изабела не търпеше възражения. Погледнах към мъжете и видях как по лицето на Джамал премина сянка, толкова бързо, че изглежда бях единственият, който я забеляза. Чувството ми беше познато, бях го наблюдавал при някои от арабите, които работеха на нефтените находища — негодувание, примесено с обида. Беше им трудно да приемат нареждания от жена, въпреки цялото си уважение към нея.

Фахир усети, че назрява конфликт, и постави ръка върху рамото на братовчед си.

— Моля те, толкова малко ни остава, ако го отложим за утре, ще трябва да започнем всичко отначало.

Джамал хвърли поглед към ятото гълъби, сега то беше само точка на хоризонта. Една особено висока вълна повдигна лодката и след миг спасителните пояси се разлюляха и с тъп звук се блъснаха в корпуса на лодката.

— Добре, но побързайте.

Взех една кислородна бутилка и маска.

— Идвам с вас…

— Оливър, няма нужда… — започна Изабела.

Но Фахир я възпря:

— Имаме нужда от помощ, Изабела.

Тя ми хвърли един поглед.

— Добре, но ще се подчиняваш на заповедите ми, ясно ли е?

Кимнах и се опитах да потисна клаустрофобията си. По никакъв начин нямаше да позволя на Изабела да се изложи на риск само защото не й достигаха хора.

Мястото беше осветено от прожектор, завързан за въже. Плуването надолу към светлината ми се стори зловещо. Имах странното усещане, че светът се е обърнал и слънцето се намира под нас. Водата беше мътна и едва когато наближихме дъното, успях да огледам мястото. Стори ми се като оазис, ограден отвсякъде от тъмнина. Пасажи риба се въртяха наоколо и приличаха на нощни пеперуди, привлечени от светлината на прожектора.

В началото корабът ми заприлича на риф, странна формация от корали и миди, стърчащи от морското дъно. От основата му се показваше неясното очертание на главата и раменете на сфинкс. Водораслите бяха покрили всичко, освен лицето, което за разлика от повечето образи, които бях виждал преди, доста наподобяваше човешкото. Извитият нос и огромните очи бяха твърде натуралистични и като че ли в тях се четеше подигравка. Това същество сякаш ме наблюдаваше и през мътните води забелязах поразително реалистичната му красота. Дали не беше останка от потопения дворец на Клеопатра, която е била донесена тук от огромната вълна, помела този район преди хиляди години?

Изабела изплува пред мен и ми показа с жест мястото, където се намираше откритието. Завъртях се бавно и видях, че морското дъно е придобило формата на корпуса на кораба, като отпечатъците на основните ребра на конструкцията все още се виждаха в калта. Изабела се движеше около мен и ми посочи ръба и дръжките на металния цилиндър, в чиято сърцевина се намираше бронзовият артефакт. Цилиндърът бе вкопан дълбоко в почвата, така че при издигането му нагоре предметът да остане вътре заедно с пръстта около него.

Тя откачи прожектора от въжето и го насочи към цилиндъра. Фахир закачи една кука към дръжката му така, че да може да бъде издигнат към повърхността, след като бъде изваден от почвата. Вдигна палец в знак, че всичко е готово, и двамата хванахме цилиндъра за дръжките и започнахме бавно да го измъкваме от калта. Не беше никак лесно. Усетих как мускулите на ръцете ми се изпъват, а маската ми се замъгли от пот. Едва виждах напрегнатото лице на Фахир през облаците пясък, които се вдигаха от дъното.