Т. Лърнър - Сфинксът

Току-що бях приключил работата си за „Шел“ и както обикновено след края на успешно проучване бях обзет от непреодолима досада. По това време смисълът на живота ми се състоеше в удоволствието от преследването и в усещането, че използвам всичките си сетива. Част от този процес бяха както математическата точност на геоложките изчисления, така и чисто емоционалните усещания — интуитивният проблясък, който винаги ми се явяваше, когато се изправях сам сред нефтеното находище, душейки въздуха и чувствайки вибрациите на скалите под босите си крака. Работниците започваха нервно да подхвърлят шегички помежду си, докато ме наблюдаваха как събувам чорапите и обувките си и се изправям мълчаливо, затваряйки очи и разчитайки знаците, които земята под босите ми пети ми подаваше.

В онези дни след като приключех с една задача, бързах нетърпеливо да се захвана със следващата. Вълнението от откриването на поредното нефтено находище, а не толкова парите, които щях да получа, ме караха да бързам и да се местя от място на място, все едно бягах. От какво — тогава все още не знаех, усещах обаче, че откакто се помнех, се опитвах да избягам от някаква част от самия себе си. Бях на трийсет и три, това е опасна възраст за мъжа, представлявах груб, недодялан англосаксонец, който виси в бара.

Бях израснал в Къмбрия, между Езерната област и Ирландско море. В тази част на Англия самото тяло на човек заприличва на остров. Вятърът те блъска, краката ти стъпват тежко, а ръцете ти са винаги напукани от студа. Топлият ти дъх сгрява измръзналите ти бузи, увити в шала, докато се движиш напосоки из пейзажа, останал непроменен още от времето преди потопа. Винаги трябва да разчиташ единствено на себе си, а жестоката битка с природата оформя характера ти и преди да се осъзнаеш, си се превърнал в темерут — настръхнал, затворен в себе си, но готов да се справи с враждебния свят около него. Напълно съзнавам, че това не е най-привлекателната комбинация. Но нищо от това не възпря Изабела.

Запозна се с мен, като пусна кехлибарения си гердан в чашата ми с „Блъди Мери“. Вдигнах поглед и се стреснах от енергичността, изписана по лицето й, както и от необузданата интелигентност, която изостряше чертите й. Извадих кехлибарените топчета от чашата си, облизах водката от тях и след като ги огледах на светлината, предположих, че идват от град Янтарни в Русия. За моя най-голяма изненада на нея й се стори забавно, че съм геофизик, и твърдо решена да проведем задълбочен разговор, седна до мен и ми нареди да й поръчам нещо за пиене. Спомням си, че тогава ми се стори доста странна и безразсъдна, като че ли се опитваше да се отърси от някаква скорошна травма. Но по онова време Индия бе пълна с всякакви изгубени души.

След като изпи три уискита, Изабела започна да ми разказва за посещението си при Ахмос Хафре. Стремежът ми да я прелъстя моментално отстъпи на заден план. Изпитвам силно отвращение към мистицизма и никак не харесвам изгубилите корените си западняци, които пътуват безцелно по света и се носят насам-натам с дългите си коси и смешни дрехи, опитвайки се да наподобяват местните хора. Въпреки това усетих, че започвам да вярвам на Изабела, когато тя ми заговори за темата на докторската си работа.

— Това е един подвижен астрариум — механичен модел на вселената, който показва не само местното и звездното време, но има и календар на всички подвижни празници. Дисковете му илюстрират движението на слънцето, луната и петте планети, които древните познавали. Леонардо да Винчи е видял такъв астрариум, създаден по времето на Ренесанса, и го описва като „дело на божествения разум, недостижимо за човешкия гений… оси, поставени в други оси“. Друг подобен астрариум е открит през 1902 година и е наречен механизмът от Антикитера. Моята хипотеза е, че съществува и по-ранен прототип.

— Ти последователка на мистицизма ли си?

— Трябва да се запознаеш с Ахмос Хафре. Той е учен — археолог, както и световноизвестен астролог.

— Преди да продължиш нататък, трябва да те предупредя, че съм абсолютно скептично настроен към тези неща.

— Не ти вярвам. — Изабела се разхълца, вероятно бе по-пияна, отколкото съзнаваше. — Един скептик не би използвал магия, за да определи произхода на кехлибарения ми гердан.

— Нямаше никаква магия, просто опит, наблюдателно око и малко късмет. Освен това… — при тези думи отново вдигнах гердана срещу светлината — мога да ти кажа, че насекомото в това мънисто е изключително рядко срещаната славянска оса.