Т. Лърнър - Сфинксът

Изабела въздъхна и се сгуши до мен.

— Ако нещо се случи с мен, Фахир знае какво да прави с астрариума.

Придърпах я по-близо до себе си, тя прехвърли крак през тялото ми, а аз я прегърнах през кръста.

— Нищо няма да се случи.

— Не, Оливър, слушай какво ти казвам, трябва да браниш астрариума с живота си. Ако той наистина е това, което предполагам, че е, много хора ще проявят интерес към него, затова е изключително важно да го държиш на сигурно място. Не се доверявай на никого, освен на Фахир. Следвай инстинктите си — природната ти дарба ще те води. Тя вярва в теб, дори и ти да не вярваш в нея. Астрариумът трябва да измине своя път и да достигне до предназначението си.

— Какво значи всичко това? — попитах аз.

Прозях се, бях изморен от дългия ден и от мисълта, че след малко ще трябва да ставам.

— Все още не знам. Толкова много неща не зная, докато не открия самия механизъм — въздъхна тя. — Единственото, което ми подсказва интуицията, е, че когато открием астрариума, ще се озовем в голяма опасност. Трябва просто да ми се довериш. Обещаваш ли?

Кимнах, наведох се над нея и я целунах и това беше всичко — просто обещание, дадено по съвсем прост начин. Сега, когато се връщам назад, се чудя дали ако бях спорил с нея, ако се бях опитал да й докажа, че някои съкровища трябва да си останат скрити, а старите болки и трагедии трябваше да си останат в миналото и никога повече да не се връщаме към тях в опит да ги анализираме — дали тогава щях да успея да я убедя да се откаже от гмуркането? Едва ли, но в онези дни аз не бях човекът, който би се опитал да направи подобно нещо. Тогава с цялата арогантност на младока, постигнал нещо в живота и твърдо убеден, че Природата е на страната на трудолюбивите, вярвах, че ще живеем вечно.

Лодката — малък плавателен съд, наречен Ра Пет, със стара ръждясала кабина и купчина закърпени рибарски мрежи до нея — пухтеше уверено срещу надигащия се прилив и си проправяше път през плетеницата от водорасли, които бурята от предишния ден беше изхвърлила. Братовчедът на Фахир, Джамал, беше нисък, мускулест мъж, който наближаваше шейсетте. Ръцете му, както на всички рибари, бяха покрити с мазоли и белези, но той уверено водеше лодката към червената люлееща се шамандура, с която бе обозначено точното място на гмуркането. Той беше собственик на лодката и, както Изабела ме увери още веднъж, член на бреговата охрана и като такъв бе получил официално разрешение за гмуркането. Не знаех дали да й вярвам, или не. Джамал непрекъснато се усмихваше, но по погледа му личеше, че е нервен. Предположих, че проблемът е бил решен с помощта на подкуп. Но предпочетох да не питам за това.

В кабината над командното табло висяха човечето на Мишлен, една малка пластмасова кукла с боядисана в зелено пола и окото на бог Хор. Облегнах се на очуканата дървена ламперия, за да запазя равновесие.

— Внимавай да не паднеш зад борда — пошегува се Омар, представителят на египетските власти, за когото Изабела ми бе съобщила снощи.

Беше доста пълен мъж с неправилно зараснал счупен нос, а през клепача на едното му око и надолу по бузата му минаваше тънък бял белег. Върху дрехите си беше навлякъл светеща розова спасителна жилетка и очевидно не се интересуваше много от ставащото около него. След като в продължение на два века в Египет са били правени незаконни археологически разкопки и огромен брой древни статуи и артефакти са били изнесени от там, страната най-после бе въвела полицейска система, според която навсякъде, където се извършват археологически проучвания, трябва да присъства поне един официален представител на властите. Но дори ако Омар наистина беше такъв, то силно подозирах, че Изабела нарочно не му бе съобщила каква е истинската стойност на астрариума.

Фахир стоеше на вратата на кабината. Тромавите му движения на сушата нямаха нищо общо с грациозното му придвижване във водата. Когато за първи път се гмурнах с него, бях изумен не толкова от плавните му движения, колкото от необичайната му способност да открива предмети по морското дъно дори в мътните води на пристанището на Александрия. В рибарската хижа в Ал Гомрок, където беше израснал, можеха да се видят някои предмети от времето на Птолемеите, поставени небрежно до радиото или до някоя стара семейна снимка. Баща му и дядо му бяха откривали тези предмети в рибарските си мрежи или ги бяха вадили от дъното на морето. Самият Фахир казваше, че е виждал под водата статуи и колони, които с времето са се превърнали в рифове, привличащи рибните пасажи. Именно поради тази причина рибарите хвърляха мрежите си по тези места. Но дори Изабела не можеше напълно да си обясни невероятните му умения в гмуркането, а и той винаги избягваше да даде ясен отговор къде ги е придобил.