Т. Лърнър - Сфинксът

— Ще спреш ли най-после да се тревожиш? — продължи Изабела нервно. — Братовчедът на Фахир, който е собственик на лодката, има приятел от бреговата охрана.

— Миличка, ако ви заловят, това ще означава затвор за Фахир и братовчед му и край на кариерата ти. — Опитвах се да й говоря много мило и внимателно, за да не предизвикам още един скандал.

— Няма да ни хванат. Няма да вадим от водата огромна статуя, а само един съвсем малък бронзов артефакт. Освен това твоята работа е много по-рискована от моята.

— Аз извършвам съвсем законни проучвания.

— Обаче изобщо не ти пука за рисковете, които поемаш.

Права беше, в момента наистина се държах като лицемер. Компанията, за която работех, непрекъснато ме изпращаше по места, които или представляваха опасни терени, или там имаше политически размирици. Но поне всичко беше законно уредено. Никак не ми се нравеше перспективата Изабела да попадне в неясния и често изменчив лабиринт на египетската бюрокрация. Това щеше да постави под съмнение бъдещето както на нейната, така и на моята кариера.

— Защо не го отложиш с няколко дни? — предложих аз. — Ще се опитам чрез „Гео Консалтънси“ да ти осигуря още хидролокатори…

— Виж, Оливър — прекъсна ме нервно Изабела, — няма смисъл да спорим по този въпрос. Лодката е уредена. Трябва да го направим утре. Нямаме повече време.

Фаталистичната нотка в гласа й ме стресна. Надигнах се от леглото и я изгледах внимателно, не можех да я разбера. След това в съзнанието ми изплува един спомен.

— Предсказанието има нещо общо с това, нали така? Изабела, много добре знаеш, че това са пълни глупости.

Бяхме водили този спор много пъти, още от времето на първата ни среща в Гоа 5 5 Гоа — най-малкият щат в Индия, в западното крайбрежие на страната. — Б.пр. . Изабела току-що се бе срещнала с един мистик, който освен всичко друго беше начертал астрологичната й карта, която включваше не само датата на раждането й, но и датата на смъртта й. През годините тя все повече се убеждаваше в правотата на предсказанията, макар че аз упорито се опитвах да я убедя в противното. Никога не ми беше казала датата на смъртта си, но по държанието й съдех, че наближава.

Тя се отдръпна сърдито от мен.

— Нищо не разбираш, признай си. Толкова дълбоко вярваш в природните закони, че отказваш да приемеш, че могат да съществуват и други принципи, не толкова рационални, но също толкова общовалидни. Аз поне говоря честно за методите, които използвам.

Реших да не изпадам в положението да се защитавам. Мразя, когато Изабела се отдадеше на това, което наричах ирационален мистицизъм. Тя усети промяната в настроението ми и продължи да ме атакува:

— Хайде, стига, виждала съм как се държиш на нефтено находище. Стоиш бос на земята и душиш въздуха. Не разчиташ само на научните си познания, но просто не искаш да си го признаеш.

Изабела, вече съвсем гола, се хвърли на леглото до мен. Изведнъж осъзнах, че трепери. Ужасен от този факт, обвих тялото й с ръце.

— Какво има?

За момент настъпи мълчание.

— Утре е денят, в който Ахмос Хафре предрече, че ще умра.

— Няма да умреш — възразих сухо. — Всичко това са глупости и суеверия. Но гмуркането е наистина опасно, Изабела.

Тя ме изгледа продължително, очевидно разсъждаваше върху нещо.

— Не — отговори най-накрая, — това е последният ми шанс да открия астрариума. Ще се гмуркам утре.

— Въпреки всичко ще дойда с теб — казах рязко. — И няма да позволя да ти се случи нищо лошо.

Изабела се изтърколи върху мен, притисна слабото си тяло в моето и ме загледа сериозно в очите. Опитах се да се усмихна, но сериозното й изражение не се промени. Като че ли настойчивият й поглед се опитваше да премине през преградата на всички преструвки и закачки, които напоследък бяха излезли на преден план във връзката ни. Знаех, че нямам друг избор, освен да я подкрепя. Тя не вярваше в компромиса, нито емоционален, нито какъвто и да е друг. За нея това би означавало да се предаде на посредствеността. Тя се хвърляше безразсъдно от едно преживяване в друго. Тази нейна импулсивност беше една от причините, която в началото на връзката ни силно ме привлече към нея. Това нейно качество беше пълна противоположност на моя сдържан характер и до този момент успешно поддържахме равновесието между нас. Напоследък, колкото и да ми се искаше, не можех да я предпазя от самата нея.

— Какво има, мила? — попитах аз, разтревожен от втренчения й поглед.

Като че ли беше готова да ми отговори, но се поколеба и вместо това ме целуна. Дългата й коса падаше от двете страни на лицето й и го прикриваше като маска.