Т. Лърнър - Сфинксът

Изабела често говореше за понятието Ба, обясняваше как за египтяните то представлява индивидуалността на човека и емоционалните характеристики, които изграждат личността. Свързано е дори с морала и творческото начало. Другите елементи бяха Ка — силата на живота, определяна като духът, който влиза в тялото по време на раждането на човека; Рен — името; Шут — сянката и Иб — сърцето. Третият важен йероглиф е Акх, който изобразява успешния съюз между Ка и Ба и позволява на мъртвия да премине в задгробния живот. Такова успешно преминаване може да се осъществи само ако Ба се свърже с Ка в момента на смъртта. Ако това свързване не се осъществи, то тогава душата е обречена на забрава, а това унищожение за древните египтяни е било равнозначно на нашия ад. Според тях задгробният живот представлява свят, паралелен на нашия, изпълнен със земни блага и удоволствия. Самата Изабела се ужасяваше от мисълта за такава съдба.

Докато се приближавах към бюрото, забелязах, че Изабела пъхна един малък плик под попивателната хартия. Движението й бе почти незабележимо. Тя като че ли се опита да го прикрие, като се извърна с гръб към мен, така че не бях сигурен дали наистина го бе извършила, или си бях въобразил. Обърна се към мен и ми се усмихна.

— Това познато ли ти е? — Държеше в ръка рисунката на астрариума, която предишната вечер бях видял захвърлена на пода. — Изображението е чудесно, наистина си мисля, че ще изглежда точно така. Гарет е истински гений.

— Не съм много сигурен в това — отговорих доста рязко.

Не можех да забравя, че брат ми, независимо дали беше гений, или не, беше напълно неспособен да се грижи за себе си както физически, така и финансово. Взех рисунката от ръцете й и я загледах внимателно. Беше направена с туш и на нея се виждаха как зъбците на колелата се срещат с други зъбци, а погледнати в перспектива, бяха дадени вътрешните части на механизма, поместени в дървена рамка. Под тази рисунка имаше поредица от шест символа или букви от древна азбука. Не ги бях забелязал преди.

— Какво е това? — попитах аз. — Не ми приличат на гръцки букви, да не са от времето на Птолемеите?

— Да, това е шифър, съставен от йероглифи. Владетелите от династията на Птолемеите са правили всичко възможно, за да демонстрират връзката си с древноегипетските вярвания и по този начин да покажат, че са законни наследници. Открих данни, които сочат, че този шифър вероятно е изписан върху самия механизъм. Това е израз, взет от стена на храм на Изида, открит съвсем наскоро. Накарах Гарет да го запише, защото той е много добър в решаването на загадки.

— И решихте ли загадката? — Неочаквано се бях заинтригувал и аз.

— Имам някаква идея, но ще изчакам първо да открия астрариума и след това ще я споделя със скептик като теб.

— Бъди много предпазлива към всичко, което Гарет ти каже — предупредих я аз и й върнах рисунката. — Той е привърженик на всякакви конспиративни теории.

Изабела вдигна ръце, престори се, че е отчаяна от думите ми.

— Ето, виждаш ли? Не се чуди, че не споделям с теб. Ти непрекъснато се страхуваш някой да не ти се подиграе.

— Хайде, ела в леглото, моля те — усмихнах се аз.

Зората вече надничаше зад щорите, но по моя преценка имахме още поне час, преди да дойде време да се подготвим за гмуркането. Изабела въздъхна, загаси настолната лампа и прекоси стаята. Гушна се до мен и познатият аромат на тялото й веднага ми подейства успокоително.

— Обещай ми, че винаги ще се грижиш за Гарет. Той се нуждае от теб, макар че никога няма да го признае.

— Разбира се, че ще се грижа за него — отвърнах аз, като се мъчех да не обръщам внимание на фаталистичните нотки в гласа й.

Брат ми, Гарет, роден шестнайсет години след мен, се бе появил неочаквано на този свят. Майка ми го обожаваше, но за баща ми той беше финансово бреме, появило се ненавреме в живота му. Почти не познавах Гарет като дете, но когато се връщах на гости вкъщи, обичах да го водя на дълги разходки през мочурищата и да му обяснявам как са се образували скалите, като се надявах по този начин да разпаля в него по-големи амбиции, отколкото бяха стремежите на родителите ми. Сигурно съм успял, защото когато навърши дванайсет години, заяви, че възнамерява да стане художник и да рисува пейзажи. В онези дни бяхме близки и често предприемах пътувания до Къмбрия, за да го виждам. Но когато навърши шестнайсет години, той изведнъж започна открито да отхвърля както родителите ни, така и мен самия. Спореше ожесточено с майка ни и дни наред не говореше на баща ни. Когато за първи път ми затвори телефона се почувствах съсипан от усещането, че се отчуждаваме един от друг. Харесвах неспокойното въображение на Гарет и доверието, което изпитваше към мен. Сега, като че ли някакъв мрачен, затворен човек го беше отвлякъл. Когато пристигна в Лондон, за да учи в колежа по изкуства, вече беше пристрастен към наркотиците. Независимо от това бях твърдо решен да го подкрепям в кариерата му на художник и се опитах отново да спечеля доверието му. Въпреки всичките ми усилия в моменти на нужда Гарет винаги се обръщаше към Изабела и ние така и никога не успяхме да възстановим предишните си взаимоотношения.