Т. Лърнър - Сфинксът

Винаги съм обичал Изабела. Не разбирах и не търсех причината за това. Може би различията между нас създаваха свободно пространство, в което можех да прогоня собствените си зли демони. Не мога да обясня как точно ставаше това, но се получаваше. Допирът на устните й, на пръстите й, ароматът на шията й, всичко това ме възбуждаше. Тя бе първата жена, с която разбрах истинската същност на думата „желание“, жажда за емоционално, а не само за физическо общуване. С нея се чувствах пълноценен, ние двамата живеехме в свой собствен свят.

Притиснах я до себе си и най-после тя се усмихна.

Час по-късно бях разбуден от Изабела, която се хвърляше из леглото. Разтърсих я и тя се събуди. Усещах как сърцето й бие до пръсване, а лицето й бе обляно в пот.

— Пак ли същият кошмар? — попитах аз.

— Да, само че не знам дали е кошмар или спомен. Този път беше по-ясен, по-конкретен…

Тя се запъна, загледа се в далечината, като че ли искаше да си спомни нещо. Изчаках, знаех, че за да прогони демоните, които я преследваха, трябва да сподели с мен.

— Имаше някаква платформа — започна тя — и група хора стояха върху нея. Бяха облечени много странно, приличаха на животни.

— Може би наистина са били животни? — попитах аз.

Тя махна с ръка.

— Не, всички бяха хора. Един от мъжете имаше глава на куче, може би по-скоро на чакал, който беше клекнал до голяма везна. Освен това имаше един висок човек с глава като на птица, на голяма птица. Той държеше перо, а друг един мъж, облечен в бяло, изглеждаше страшно уплашен. По дрехата му имаше кръв. Един друг, с глава на сокол, го държеше, стояха пред някакъв трон. На трона седеше някой, може би беше бог Озирис…

— Да не би да е някакъв ритуал?

За момент тя замълча, после стисна силно ръката ми.

— Невероятно! Точно така е. Изведнъж, след всичките тези години, ми стана ясно, че това е церемонията по претеглянето на сърцето, Оливър. Показвала съм ти картини, не си ли спомняш?

Древните египтяни вярвали, че след смъртта на човек бог Озирис претегля сърцето му. В зависимост от чистотата на сърцето си умрелият бил допускан да премине в задгробния живот или не. Мисълта за отказ на задгробен живот ужасявала древните. Споменаването на този ритуал ме разтревожи, отчасти поради абсолютната му нелепост, отчасти защото ми напомни опитите на майка ми да ми втълпи понятието за грях.

— Но защо непрекъснато ми се появява този сън? — попита Изабела още по-разтревожено.

— Може да е някакъв мотив, към който се връщаш, когато си под напрежение. А може да е страх да не бъдеш съдена от колегите си.

— Но всичко е толкова ясно в съзнанието ми — детайлите по короната на Озирис, очите му, ужасът на човека, чието сърце измерват, топлината от запалените факли по стените… Казвам ти, все едно съм присъствала на всичко това. Просто не мога да си го спомня…

— Мислиш, че е някакъв погребан спомен?

Мисълта, че може би е преживяла всичко това, изглежда я изплаши още повече. Най-накрая тя заговори отново:

— Най-добре е да си остане погребан.

Беше неспокойна, стана от леглото и отиде до бюрото си.

— Изабела, трябва да се наспиш.

— Няма да мога да заспя сега. Освен това като прегледам отново плановете за утре, ще се поуспокоя.

Както си беше гола, тя взе очилата си за четене, седна на бюрото и запали настолната лампа, която освети нахвърляните карти на залива и морското дъно. Знаех, че използва два източника на информация относно географските особености на пристанището. Единият беше Камел Абду ел Садат, който неуморно провеждаше кампании, с цел да накара египетското правителство да финансира археологическите проучвания. Другият източник бяха картите на принц Тосон, създадени през началото на двайсети век, на които бе изобразен заливът, погледнат от въздуха. Начертаните на ръка карти сега лежаха, разпръснати по бюрото. Изабела взе линия и молив и започна отново да проследява пътя на утрешното си гмуркане. Голите й беззащитни рамене бяха в пълен контраст с напрегнатото изражение на лицето й. Погледът ми се плъзна надолу по тялото й и се спря на свитите й под масата крака и татуировката на единия й глезен. Тя представляваше ястреб врабчар с човешка глава, обърната в профил. Това беше нейният Ба, египетската представа за душата след смъртта. Обичайно тази представа се изобразяваше чрез ястреб врабчар, освен ако починалият не беше фараон. Тогава се използваше изображението на сокол, въпреки че в някои исторически периоди и философски школи Ба можеше да бъде представен като пеперуда или дори като чапла. Откакто я познавах, Изабела носеше тази татуировка на крака си. Каза ми, че си я направила още като студентка, когато една вечер заедно със свои приятелки се напили в Лондон. Изабела много харесваше йероглифа, изобразяващ Ба, приемаше го като свой личен тотем. Смяташе се, че Ба винаги е свързан с тялото на човека и се освобождава само след смъртта му. Тогава е свободен да отлети където пожелае, дори към слънцето.