Т. Лърнър - Сфинксът

Изведнъж цилиндърът се освободи от прегръдката на калта и започна да се издига нагоре. Най-после петдесетсантиметровото парче метал заблестя в зеленикавата вода. Изабела размаха развълнувано ръце и дръпна въжето, за да даде знак на хората в лодката. Металният цилиндър започна да се издига към повърхността.

Докато наблюдавах движението му нагоре, чух далечен тътен, което ехото понесе под водата. Самата вода като че ли започна да се мести на прозрачни талази. Рибите се спуснаха в паника и нарушиха обичайния си начин на придвижване. Обърнах се към Изабела и в този момент всичко потъна в непрогледен мрак. Изведнъж ме обзе страхотна клаустрофобия. Започнах да се паникьосвам и да махам неистово с ръце в желанието си да се докосна до някого. Пръстите ми се оплетоха във водорасли, започнах да дишам тежко, ужасен от тъмнината. Тя ме бе обвила отвсякъде, сякаш бях попаднал в бездънна бездна.

След известно време, което ми се стори цяла вечност, прожекторът премига и светна отново. Но сега лъчът му не бе насочен към мястото на находката, а осветяваше облаците пясък, които бавно се спускаха към дъното.

Земетресение. Сред паниката и пълното объркване тази мисъл изведнъж просветна в съзнанието ми. Огледах се да видя къде е въжето. То висеше над главата ми, но от другите двама нямаше и следа.

Опитвах се като обезумял да открия Изабела сред гъстата мъгла от вдигналия се пясък, но не успявах да видя нищо. Бях напълно дезориентиран, имах чувството, че съм останал съвсем сам. Обзе ме ужас, въртях се наоколо и търсех Изабела. Не виждах нищо, дори проблясването на маската й. След това изведнъж съзрях една малка бяла ръка, която се издигаше нагоре сред облаците пясък. Спуснах се към нея, сърцето ми биеше до пръсване.

Сфинксът се бе наклонил настрани и бе притиснал крака на Изабела в морското дъно. Маркучът на кислородната й бутилка се беше откъснал и около нея се бе образувало море от сребърни балончета.

В първия момент не успях да схвана цялата сериозност на ситуацията. Може би причината за това беше шокът, в който бях изпаднал, и нежеланието да повярвам на очите си. Докато се носех из облаците пясък и кал, имах усещането, че съм страничен наблюдател на някаква нереална картина.

В следващия миг като по чудо Фахир се озова до мен и двамата с всички сили заплувахме към Изабела. Сега видях, че от кръвта й във водата се бе образувало малко розово облаче, дългите й коси плуваха като водорасли около нея.

Извадих мундщука от устата си и се опитах да го вкарам в нейната, в това време Фахир се мъчеше да повдигне статуята, за да освободи крака й. Но устата й оставаше безжизнено отворена. Изабела вече беше загубила съзнание. Двамата с Фахир подложихме рамене под сфинкса и се опитахме да го избутаме. В момента, в който се отлепи от морското дъно, освободих крака й, беше счупен. Притиснах безжизненото й тяло до себе си и заплувах с всичка сила нагоре към процеждащата се през водите светлина.

Чух викове в момента, в който се показахме на повърхността. Избутах Изабела към протегнатите към нас ръце, прехвърлих се в лодката и коленичих над тялото й. Като че ли ръцете ми бяха станали огромни и непохватни, докато се опитвах да изпомпам водата от гърдите й. Наведох се да й направя изкуствено дишане и изпитах ужас, когато докоснах мъртвешки студените й устни. Притискай, дишай, притискай, дишай. Струва ми се, че това продължи часове наред.

Останалите стояха мълчаливи, вцепенени от ужаса на случващото се пред очите им. Тези ужасни, невероятни картини завинаги се запечатаха в съзнанието ми — водата се стича от ъгълчето на устата на Изабела, лицето на Фахир е побеляло като платно, докато ме дърпа встрани от безжизненото й тяло, отпуснатите й ръце висят встрани. През цялото това време цилиндърът с астрариума в него стоеше до нас, металната му повърхност блестеше на слънцето.

— Изабела! Изабела! — изкрещях и разтърсих тялото й. Самият аз треперех неконтролируемо.

След това се сринах на дъсчения под до нея и я прегърнах.

Някъде далече над мен чух вика на Фахир. Вдигнах поглед и видях, че Омар се е надвесил над нас с пистолет в ръка. Изглеждаше някак притеснен.

— Ana asif, ana asif. Съжалявам, но е необходимо да го направя.

Това че стоеше с насочен пистолет към нас и едновременно с това се извиняваше, изглеждаше толкова абсурдно, че и тримата стояхме като замръзнали от изненада. В това време Омар взе цилиндъра и го пъхна под мишницата си.

— Какво правиш? Да не си полудял? — изкрещя Джамал.