Т. Лърнър - Сфинксът

Звукът на дърво, удрящо се в камък, ме извади от унеса. Ковчегът достигна дъното на гроба и гробарите извадиха въжетата. Една птица се стрелна над кипарисите и полетя към изкопания гроб. Движението на крилете й привлече вниманието ми. Беше ястреб врабчар. Сетих се за татуировката на Изабела, за нейното Ба. Част от разума ми си зададе въпроса дали това не е духът й, който в момента напуска тялото й. Тази мисъл ме разсея за момент. След малко някой леко ме побутна по лакътя. Обърнах се и видях, че пред мен е застанал Адел и ми подава лопата. Според традицията най-близките мъже трябваше да хвърлят първите буци пръст в гроба. Взех лопатата и се загледах в полирания капак на ковчега. Пластовете червеникава песъчлива почва се променяха в дълбочина. Един геофизик полагаше съпругата си в земята. Все още не исках да го направя. Не исках да се откажа от нея.

Плачът на опечалените се сливаше с шума, който достигаше иззад високите стени на гробището — трамваите скърцаха, копитата на конете потропваха, от съседната джамия призоваваха за обедна молитва. Можеше ли Изабела да чуе всичко това от ковчега? Зададох си този въпрос, опитах се да отвлека вниманието си от мъчителната болка, която като обръч бе стиснала сърцето и белите ми дробове. Мигът отмина и аз все така стоях като парализиран и с ужас очаквах пръстта да се посипе върху ковчега. Това бе последният знак, че всичко е свършено. Надгробният камък на семейство Брамбила представляваше олтар със статуя на Мадоната. Вградените в мрамора черно-бели снимки на починалите приличаха на медальони. Там бяха бащата на Изабела, Паоло, прадядо й и съпругата му, чичо й, убит през Втората световна война, и една леля, стара мома. Потърсих с поглед снимката на Джовани Брамбила, но не я открих. Под тези портрети имаше вградени празни рамки, които зееха зловещо. Мисълта, че скоро там щеше да се появи снимка на Изабела, застанала в тържествена поза, ме ужаси.

Адел бе застанал зад мен и заедно с него хвърлихме първата лопата пръст в гроба. Топлината на множеството ръце, които една подир друга стискаха моята, ме върна към действителността.

Няколко черни мерцедеса на преклонна възраст чакаха пред вратите на гробището, за да откарат опечалените на помена. Имах нужда за момент да остана сам. Отделих се от Франческа и заобикалящите я и се отправих към група кипарисови дръвчета. Зад една от статуите се появи мъж и се доближи до мен толкова бързо, че го забелязах едва когато се изправи пред очите ми.

— Мосю Оливър Уорнок?

Стреснах се и вдигнах поглед към него. Мъжът беше нисък, около петдесетгодишен, с тежки клепачи и примигваше срещу мен като костенурка. Костюмът, който носеше, не му стоеше добре, а на главата си бе сложил бродиран фес и кой знае защо ми заприлича на чиновник. Бях толкова объркан, че за момент дори си помислих, че може би съм го срещал в египетското министерство на петрола в Кайро. Той се огледа неспокойно и ме дръпна зад един висок надгробен камък.

— Вие не ме познавате, но аз ви познавам — започна той. — Виждал съм и жена ви, за съжаление след смъртта й.

Предположих, че е един от многото лекари — шарлатани, които като паразити се бяха залепили за възрастните европейци, живеещи в Александрия. Той забеляза, че на лицето ми се изписа отвращение.

— Моите извинения, нека се опитам да ви обясня. Казвам се Деметриус ал-Масри и съм съдебен лекар в градската морга. Приемете съболезнованията ми, мосю Уорнок. Простете ми, че се намесвам, но има нещо, което непременно трябва да знаете.

— Бяхте ли на работа тази нощ? — попитах аз.

— Да, разбира се, но има нещо много странно, мосю Уорнок. Мога ли да говоря откровено?

— Не бих могъл да ви спра дори и да исках.

— За съжаление в моята професия има много неща, които не могат да се кажат деликатно.

Един опечален мина покрай нас и ни поздрави, като леко повдигна шапката си.

— Мосю Уорнок, за нещастие е мой дълг да ви съобщя, че когато трупът на жена ви бе докаран в моргата, от него липсваха някои от вътрешните органи.

Гледаше ме мрачно и едновременно с това неспокойно, като че ли извършваше тежко престъпление, съобщавайки ми тази информация.

Усетих, че ми се завива свят, докато се опитвах да осъзная значението на този факт.

— Искате да кажете, че е била извършена аутопсия, така ли?

— Искам да кажа, че някои от органите са били отстранени, преди тялото да ми бъде официално предадено.

Облегнах се на надгробния камък, започваше да ми се гади. Мисълта, че трупът на Изабела е бил поруган, направо ме потресе.