Т. Лърнър - Сфинксът

— Невъзможно е — измърморих аз. — Какво всъщност искате?

Все още си мислех, че мъжът може би се опитва да измъкне малко пари от мен.

— Ужасно е, че трябва да ви съобщя такава новина — отвърна той. — Но съм длъжен да ви кажа, че черният дроб, стомахът, червата и сърцето липсваха. Виждал съм подобно нещо само веднъж преди около двайсет години. Струва си да се отбележи, че и тогава жертвата беше жена, приблизително на възрастта на съпругата ви и се занимаваше с египтология.

— Значи сърцето на Изабела го няма?

Той отново се огледа нервно.

— Моля ви, хората около нас трябва да си помислят, че просто ви изказвам съболезнованията си. В Египет дори и статуите имат уши.

— Защо не съобщихте за това?

— Защото, приятелю, отношенията ми с властите и без това са твърде сложни, разбирате ме какво искам да кажа, нали?

Кимнах, много добре го разбирах.

Той се приближи още повече до мен.

— Запознат ли сте с изкуството на мумифициране? — прошепна.

— Съвсем слабо.

— Тогава може би сте чували, че за древноегипетските свещеници тези органи са били от огромно значение. Поставяли са ги в канопски вази, като капаците им са изобразявали бога, който ще съпровожда починалия в пътешествието му към подземния свят. Това, което не мога да разбера, е, защо и сърцето е било извадено. По традиция то се оставя в тялото, защото играе съществена роля в ритуала, наречен претегляне на сърцето. Ако то липсва, тогава съпругата ви няма никакъв шанс да премине в задгробния живот. Тя ще бъде, както вие християните бихте казали, осъдена вечно да остане в чистилището.

— Но защо някой би извършил такова отвратително престъпление? Съпругата ми е католичка.

Вероятно това не беше съвсем точно казано, но все още не можех да преодолея мисълта за чудовищното престъпление, а и мъжът беше видимо разстроен от духовните последствия от кражбата.

— Аз съм мюсюлманин, сунит, дядо ми е източноправославен. В този град религията е твърде сложно нещо. Надявам се, че духът на съпругата ви ще намери покой. Желая ви лека вечер, господине. — При тези думи той се поклони и се отдалечи между надгробните камъни.

Останах още известно време в сянката на дърветата, усещах се напълно безпомощен и това чувство като че ли ме притискаше към земята. Как може един интелигентен човек да вярва в духовните измерения на мумифицирането? И защо бяха избрали трупа на Изабела и го бяха осквернили така?

Колата ни бавно си пробиваше път по тесните улички към вилата на семейство Брамбила. Хвърлих поглед към Франческа, лицето й беше като вкаменено от скръб.

— Какво стана с трупа на Изабела, след като линейката го взе от пристана? — не се сдържах да попитам.

— Първо беше откаран в градската морга, а на другата сутрин в Дома на покойника. Според традицията семейство Брамбила погребват мъртвите си съвсем скоро след смъртта им.

— Напълно сигурна ли си, че не е била извършена аутопсия?

— Моля те, току-що положихме горката Изабела в гроба. Трябва ли да говорим за такива ужасни неща в момента?

— Франческа, ти уреждаше всичко, докато бях задържан в полицията. Просто искам да знам дали е била извършена аутопсия — настоях аз, бях твърдо решен да получа точен отговор.

— Разбира се, че не — сопна ми се тя. — Въпросът ти има ли нещо общо с оня идиот, представителят на властите, който се появи на погребението?

Мислех, че не го е забелязала, но тя ме гледаше настойчиво, изглеждаше съвсем дребна на фона на огромната кървавочервена седалка. Отново ме порази мисълта, че изглеждаше ужасно остаряла.

— Ти познаваш ли го? — попитах я аз.

— Александрия е едно село. Пълно е с бърборещи маймуни, които само правят пакости. Тук са скрити много истини и някои от тях са опасни. Бъди много внимателен, Оливър, иначе в един момент ще се окаже, че и ти се бориш за своята истина, както всички нас.

Целият двор на вилата беше покрит с огромен навес и под него бе сложена дълга маса, покрита с най-различни италиански и арабски сладкиши. Мълчаливи келнери, облечени във фракове, сервираха кафе, а гостите разговаряха помежду си шепнешком. Знаех, че всъщност Франческа не може да си позволи подобен помен, но когато й предложих пари, тя се обиди. На много от старите европейски семейства не им беше останало нищо друго, освен фасадата и за тях беше изключително важно да поддържат илюзията за богатство.

За първи път обърнах внимание на хората, дошли на погребението на жена ми. Тук беше Сесилия, отдавна изчезналата майка на Изабела, чиято красота се забелязваше отдалече, обичайните елегантно облечени италиански пенсионери, сред които се движеше Франческа, британският консул Хенриз, който съвсем наскоро ме бе освободил от египетската полиция, и съпругата му. Когато се запознахме, Хенриз ме изгледа високомерно, след като чу северния ми акцент, а като разбра, че жена ми принадлежи към една от най-високопоставените фамилии в Александрия, остана изключително учуден. И двата случая ме накараха да не го заобичам особено.