Т. Лърнър - Сфинксът

— Ние никога не дискутирахме своята работа помежду си — отвърнах небрежно.

Амилия ме изгледа недоверчиво.

— Оливър, ако имате нужда от помощта ми, можете да ме посетите по всяко време. Не знам дали Изабела напълно съзнаваше истинската стойност на обекта, който търсеше…

Тя млъкна и хвърли поглед през рамото ми. Учудих се, когато забелязах, че в очите й пробяга страх. Обърнах се и видях, че към нас се приближава Хермес Хемиедес, следван от свещеника, отслужил погребението.

— Сега наистина трябва да си тръгвам. — Амилия стисна ръката ми и си тръгна.

Хермес се качи на подиума, на тънките му устни играеше иронична усмивка.

— Жени като тази са опасни, защото не изглеждат такива — отбеляза той, докато наблюдавахме отдалечаващата се Амилия. — Оливър, смъртта на Изабела е огромна загуба за мен.

Той обви ръце около мен и ме обгърна миризмата на мускус и на одеколона му — мирис на зеленина, но и на нещо по-силно. Поради емоционалното ми състояние сетивата ми бяха изострени и ми се стори, че това е мирисът на разлагаща се плът. Дръпнах се смутено назад.

— Благодаря ти, знам, че ти си един от малкото хора, които Изабела дълбоко уважаваше.

Той се засмя, смехът му прозвуча като лай на хиена. Погледът ми беше привлечен от един странен медальон, който висеше на врата му. Беше изработен от сребро и представляваше Тот — павиана, бог на луната, за когото древните египтяни вярвали, че от името на бог Ра е дал на хората йероглифите.

— Много умните хора могат да бъдат и много арогантни — каза Хермес. — Аз просто й помогнах да открие истинската си същност и да се научи да не допуска компромиси.

— Така си и мислех.

Приближи се до мен и отново усетих одеколона му, от който ми се догади.

— Ако Изабела наистина е открила астрариума, трябва да знаеш, че той представлява огромна ценност за много хора, повечето от които не страдат от скрупули като мен.

Извади картичка от джоба си и я пъхна в ръката ми.

— Ако уважаваш амбициите на милата си съпруга, ще ме посетиш, преди да е станало прекалено късно. Най-добре по здрач.

Хвърлих един поглед на адреса. Намираше се в стария арабски квартал, в западната част на града. Когато отново вдигнах поглед, египтологът си проправяше път през тълпата от гости и хората се отдръпваха, докато той се отдалечаваше с клатушкаща се походка. За момент се попитах какво ли би казал, ако знаеше какво ми бе съобщил съдебният лекар.

Почувствах се ужасно изморен и реших и аз да си тръгна. Изправих се, но Франческа ме хвана за китката и ми попречи да сляза от подиума.

— Не можеш да си тръгнеш сега, Оливър.

— Мога, и ще го направя — отвърнах й аз. — Време е да се отдам на скръбта си.

Никога не съм се държал така грубо с възрастната жена и тя не направи повторен опит да ме спре.

С учудване осъзнах, че вече е почти вечер. Малка каруца, теглена от един кон, чакаше пред вилата на семейство Брамбила. Каруцарят, слаб като тръстика мъж на средна възраст, облечен в традиционни дрехи, се беше облегнал на оградата и пушеше. Когато ме видя, хвърли цигарата и се изправи.

— Моля, качете си — каза той тихо, но с нетърпящ възражение тон.

Исках да походя пеш, затова махнах с ръка да го отпратя.

— Няма да ви струва нищо. Моля ви, мосю Уорнок, настоявам.

Поколебах се, чудех се дали не е някой от тайната полиция, но достойнството, с което се държеше, както и молбата, изписана по откритото му лице, ме накараха да му се доверя. Умората и мъката ме караха да се чувствам напълно изтощен. Качих се и му казах да ме закара във вилата в Рушди.

Движехме се през тесните улички на града. Въздухът беше чист след падналия дъжд. Равномерното потропване на копитата ме унесе и скоро изпаднах в нещо подобно на транс. Усещането за движение отлагаше ужасната самота, в която знаех, че ще потъна, когато се прибера във вилата и трябва да се изправя лице в лице с останките от живота ми с Изабела.

Каруцата намали ход, когато наближихме една сводеста врата, която като че ли водеше към тъмен двор. Изведнъж един мъж, чиято глава и по-голямата част от лицето му бяха увити в шал, се прехвърли в каруцата. На рамото си беше преметнал някаква чанта. Това ме извади от унеса ми и аз се отдръпнах назад. За мое най-голямо облекчение изпод тъмносиния шал се показа лицето на Фахир.

— Не казвай нищо — прошепна той. — Астрариумът е в чантата до краката ти. Обещах на Изабела да ти го предам. Тя каза, че знаеш какво трябва да направиш с него. Пази астрариума с живота си, Оливър. Не знам точно каква власт има той, но има хора, които вярват, че би могъл да бъде използван, за да се разруши всичко, за което сме се борили в тази страна — политическата стабилност, мирът, развитието на икономиката и още много други неща.