Т. Лърнър - Сфинксът

— Извинете ме, че прибягвам до такива крайни мерки, но този предмет е много по-ценен, отколкото си представяте — каза Омар рязко и едновременно с това много учтиво.

След това насочи пистолета си нагоре, сякаш искаше да произведе предупредителен изстрел.

Усетих, че ме обхваща страхотен гняв. Въобще не ме интересуваше дали ще стреля по мен, хвърлих се срещу него и го ударих в челюстта толкова силно, че той падна на пода на лодката и изпусна цилиндъра. Цилиндърът се изтърколи и се спря в перилата. Омар обърна очи, беше изпаднал в безсъзнание.

Обхванат от ужас, вперих поглед в неподвижното му тяло.

— Кой е той? — попитах.

Фахир вдигна ръката на Омар, проверяваше дали наистина е в безсъзнание.

— Никой. Само посредник — отвърна той. — Няма защо да се тревожим за него. По-важното е за кого работи.

Спокойствието на Фахир и начинът, по който контролираше цялата ситуация, бяха наистина удивителни. Въпреки шока, в който се намирах, ми мина през ум, че той също не е този, за което се представя.

Прегърнах безжизненото тяло на Изабела и започнах да осъзнавам невъзможността да я върна обратно към живота. Погледът ми се замъгли и всичко около мен изчезна, бях в шок.

Джамал вдигна пистолета и го насочи към Омар. Фахир сграбчи ръката на братовчед си.

— Недей! Ако го убиеш, с нас е свършено. — Взе пистолета, клекна до мен и стисна здраво ръката ми. — Оливър, слушай ме внимателно. Сега трябва да ме пуснеш да си вървя, за да се опитам да отнеса астрариума на сигурно място. Обещавам ти, че ще те потърся отново.

От неопрена на Изабела се процеждаше вода и образуваше локва в краката ми. Ръката й лежеше на пода на лодката, ноктите й вече бяха започнали да посиняват.

Фахир ме разтърси.

— Оливър, моля те, съсредоточи се. Направи го заради Изабела.

Кимнах, не можех да говоря.

Фахир се обърна към Джамал и му каза нещо на диалект. Двамата вдигнаха изпадналия в безсъзнание Омар и го качиха на сала, привързан отстрани на лодката. След това спуснаха сала във водата. Започнах болезнено да осъзнавам случващото се около мен.

— Какво правите? — попитах аз, гласът ми звучеше учудващо безизразно.

— Не се тревожи — отвърна ми Фахир. — Течението ще го отнесе до брега. След няколко часа ще го открият жив и здрав. Но това ще ни даде малко време.

Взе цилиндъра с астрариума и седна на ръба на лодката.

— Оливър, когато се върнете на брега с трупа на Изабела, началникът на пристанището ще трябва незабавно да уведоми полицията. Изключително важно е, ако започнат да те разпитват, да не съобщаваш, че и аз съм бил на лодката. Никога не си чувал за астрариума. Вие с Изабела сте се гмуркали за удоволствие. Разбираш ли какво ти казвам? — Фахир гледаше мрачно. — Оливър, разбираш ли ме?

— Разбирам всичко.

Фахир хвана ръката ми.

— Ще се видим след няколко дни, приятелю — каза той. — Аз ще те потърся. Ако се окаже, че това е истинският астрариум, той трябва да отиде там, където му е мястото, така би искала Изабела.

Преди да успея да го попитам каквото и да било, той се хвърли с гръб към водата и черните му плавници изчезнаха от погледа ми.

Джамал бавно спря лодката до брега. Стъпих на пристана с увитото в одеяло тяло на Изабела в ръце. Спомням си, че й говорех, казвах й, че всичко е наред и съм до нея, за да я пазя и няма от какво да се тревожи. Гласът ми звучеше странно далечен. Дочувах, че зад гърба ми Джамал спори нещо с шефа на пристанището.

След минути пред нас спряха полицейска кола и линейка. Още не бях стигнал до „Корниш“, когато човекът от линейката ме насочи към носилката, която ни очакваше. Положих внимателно тялото на Изабела, вдигнах падналата й ръка, подредих косата около лицето й, част от мен все още отказваше да приеме, че е мъртва.

Двама полицаи се доближиха до мен, извиниха се и любезно ме помолиха да ги последвам. Не им обърнах никакво внимание, продължих да галя студеното лице на Изабела.

— Господин Уорнок, съжаляваме, но трябва да ни придружите до полицейския участък. Моля ви.

Хванаха ме от двете страни, дръпнаха ме и ме поведоха към полицейската кола.

Погледнах през рамо и видях как качиха трупа на жена ми в белия микробус. Тогава я видях за последен път.

В полицията ме задържаха повече от ден, бяха убедени, че Изабела е поставяла мини, а аз съм шпионин. Разпитваха ме и за Фахир и връзката му с Изабела. В един момент, в опита си да ме пречупят, дори заявиха, че й е бил любовник.

Отговарях кратко и като мантра повтарях една и съща история. Искахме да разгледаме древните подводни останки, беше ни казано, че имаме официално разрешение да се гмуркаме във военната зона, земетресението ни беше изненадало и то бе причината Изабела да се удави. Непрекъснато ми задаваха въпроса защо Изабела като археолог не е била съпроводена от екип археолози и дали съм чувал за човек на име Фахир. Всеки път отричах да знам каквото и да било за съществуването му. Имах усещането, че все още се намирам под водата и думите, които изговарях, се блъскаха в стъклена стена, която ме отделяше от останалия свят.