Т. Лърнър - Сфинксът

Посочих към металния цилиндър. Стоеше изправен като обелиск, който вещаеше нещастие.

— Не знам дали е магически, или не, и дали все още притежава някаква сила, но знам, че Изабела се удави заради тази проклета безсмислена находка. — В гласа ми имаше повече горчивина, отколкото ми се искаше.

Бари пъхна пръста си в цилиндъра и с върха на нокътя си внимателно остърга част от калта, така че се показа нещо, което твърде приличаше на дървена рамка.

— Изглежда ми доста добре запазен, за да е от времето на Птолемеите. Сигурен ли си, че Изабела нещо не е объркала датите?

— Много добре познаваш Изабела, беше изключително точна и изцяло отдадена на проучванията си. Но слушай внимателно, това много ще ти хареса, един мистик на име Ахмос Хафре от Гоа в крайна сметка я убеди в съществуването на астрариума.

— Онзи Ахмос Хафре ли?

— Предполагам, че да.

— Този човек е истинска легенда. Той е един от най-великите мистици на века.

— Да бе, наред с Худини, Кроули и Мики Маус. Легенда или не, Хафре упражняваше пълен контрол върху Изабела. И ето какво стана — митът се превърна в реалност — завърших аз драматично и също седнах на пода.

Бари отново надникна в цилиндъра.

— Ще трябва да го занеса в апартамента си, да го почистя от солената вода и след това да определя възрастта на дървената рамка чрез въглеродния метод. Господи, Оливър, Изабела е била права, знаеш ли колко важно може да се окаже това откритие?

За мое най-голямо учудване лицето на Бари светна, озарено от същото маниакално въодушевление, което толкова пъти бях наблюдавал у жена си. Зачудих се дали да не го попитам какво мисли за изчезналите органи от трупа на Изабела, но реших да не насърчавам още повече влечението му към мистицизма.

— Вземи го, но, моля те, в най-скоро време ми кажи какви са резултатите — заявих аз. — Трябва да реша какво да правя с това проклето нещо, преди да се върна в „Абу Рудиз“ другата седмица.

Наблюдавах от балкона как Бари се отдалечава по алеята, рошавата му глава се виждаше през клоните на магнолията. Той се чувстваше най-добре през нощта, както и когато се намираше под водата. Всъщност подозирах, че това не е проява на смелост, а съзнателно търсене на риска, непреодолимо влечение към ситуации, при които способностите му ще бъдат подложени на изпитание. Тъкмо поради тази причина той се бе заел с възложената му задача.

Зави зад ъгъла и изчезна. Облегнах се изтощен на стената, почувствах вечерния хлад върху лицето си. Мократа ми от пот риза бе залепнала за гърба ми. Сега започнах да осъзнавам колко много се страхувах да не заспя. Бях започнал да се боя, че с всеки изминал ден споменът за Изабела ще избледнява и най-накрая ще ме напусне напълно — това щеше да бъде моментът, в който тя щеше да си отиде завинаги.

Върнах се с тежки стъпки в спалнята. Огромното ниско легло беше покрито с бродирана завивка, към която бяха пришити огледалца — това беше една от придобивките на Изабела от Индия. Ужасявах се, че трябва да спя сам в това легло, а мисълта, че утре сутринта ще се събудя и тя няма да е до мен, ме караше да се чувствам още по-потиснат. Усещането за липсата на Изабела добиваше все по-голяма сила и заплашваше да унищожи желанието ми да живея. Знаех, че ако не спя и тази нощ, ще се срина напълно.

Съблякох ризата и панталоните и влязох в банята. Протегнах се към шкафа и съборих кутийката с талк, който се разпиля по перваза на прозореца. Погледнах нататък и осъзнах, че в момента съм твърде пиян, за да се занимавам с това. Реших, че ще го почистя на сутринта.

Измих си зъбите, напълних умивалника със студена вода и потопих главата си в него, в опит да изтрезнея. Стоях така, усещах как водата притиска ноздрите и устните ми и си представях лицето на удавената Изабела. Питах се какво ли е чувствала в онзи момент. Беше ли изпаднала в паника, беше ли се борила, за да остане с мен? Трябваше да знам. Трябваше да намеря начин да вляза в съзнанието й, трябваше да си я върна. За момент бях изкушен да поема дълбоко дъх и да я последвам.

Чаках, докато усетих, че белите ми дробове ще експлодират. След това вдигнах глава, а по лицето ми се стичаше вода.

Дръпнах шала, с който Ибрахим бе закрил огледалото и едва успях да разпозная брадясалото лице, което ме гледаше от там. Бузите ми бяха хлътнали от изтощение и мъка. Колкото и да е странно, харесах новия си външен вид. Той показваше промяната, настъпила в мен, в сравнение с времето преди смъртта на Изабела. Реших, че ще спра да се бръсна и така още повече ще подчертая тази промяна. Бях твърдо убеден, че новият променен Оливър ще може да се справи с предизвикателството да спи в самотното легло. Ще изтрие от съзнанието си моментите, когато бе правил любов в него, а също и спомена от аромата на парфюма на Изабела, който все още се долавяше по чаршафите, както и усещането за кожата й, запечатано в сетивата му.