Т. Лърнър - Сфинксът

Допих си уискито. Топлината му ме удари в главата, след това се разнесе надолу към стомаха ми. Имах нужда от нещо, което да ми помогне да забравя всичко около себе си, било то и за кратко време.

— Няма нищо. Според теб може ли да има някаква психологическа причина, която да предизвиква у човек чувството, че е преследван от духове?

Бари ме погледна внимателно.

— Не знам… може би чувството за вина, тъгата, мисълта, че не си си свършил работата, знам ли? Но ако има нещо общо с Изабела, просто не му обръщай внимание. По-вероятно е след внезапната й смърт да е останала някаква сянка, като че ли все още очакваш тя да е до теб. Едно време, когато бях в Сан Франциско, често по време на халюцинации имах такова усещане. Освен това трябва да имаш предвид, че времето не се движи по права линия.

Почувствах се обезкуражен, беше много глупаво от моя страна да очаквам австралиецът да ми даде някакво рационално обяснение.

— Разкажи ми за журналистката — казах уморено.

Бари по никакъв начин не изкоментира явното ми желание да сменя темата на разговора.

— Тя е кореспондент на списание „Тайм“ за Близкия изток. Отразява разговорите между Картър, Садат и Бегин и смята, че Садат може да поеме инициативата в мирния процес, което според мен е абсурдно. Някой умник й е казал, че трябва да се обърне към мен, ако иска да научи местните клюки.

— И сигурно е абсолютно отдадена на работата си и ужасно наивна?

— На кого му пука, щом черпи.

В същия момент през мъжката част от посетителите на заведението премина вълнение. Това е обичайна реакция, която съпровожда появяването на всяка привлекателна жена. Двамата с Бари вдигнахме погледи. Една изключително красива дребна блондинка, облечена в черна коктейлна рокля, стоеше до вратата и оглеждаше масите. В следващия миг Фотиос се озова до нея. Той й посочи нашата маса и я поведе към нас. И двамата с Бари гледахме смаяно.

— Мили боже, само я погледни! Стегни се, Оливър, имаме компания. — Бари отметна дългата си рошава коса и се изправи на стола си.

Журналистката се приближи към нас и тогава успях да я огледам добре. За моя най-голяма изненада се оказа, че я познавам. Имах чувството, че някакъв фантом бе изскочил от миналото ми. Не можах да прикрия вълнението си, когато видях лицето й. Преди време бях пленен от същото това лице. Тя се приближи до масата ни и протегна ръка, за да се здрависа с Бари. Очевидно все още не ме бе разпознала — нищо чудно, бяха минали почти двайсет години, откакто бяхме любовници.

— Вие ли сте Бари Дъглас? — познатият ми дълбок глас породи в мен почти болезнени спомени.

Не можех да откъсна очи от нея. До този момент тя все още не бе погледнала към мен.

— Възможно е да съм аз — пошегува се Бари.

— Аз съм Рейчъл Стърн от списание „Тайм“.

Двамата се ръкуваха.

— Това е Оливър Уорнок — представи ме Бари, — най-добрият геофизик в петролната индустрия. В момента е в ужасна форма, но надявам се нямате нищо против да се присъедини към нас.

Рейчъл Стърн ме погледна право в очите и забелязах как изражението й се промени, когато ме позна. За мое най-голямо удоволствие тя се изчерви за момент.

— Но ние се познаваме. Как си, Оливър? — По лицето й вече не беше изписано нищо друго, освен любезност.

Рейчъл беше поостаряла — бяха се появили бръчици около леко дръпнатите й тъмносини очи, които показваха наличието на монголски гени въпреки руския й произход. Но като изключим това, беше точно такава, каквато я помнех — все същите ясно изразени нос и брадичка, вечната усмивка на несъразмерно пълните й устни и бухналият рус бретон. Но интелигентното излъчване и видимото самочувствие бяха заменили любопитството към живота, толкова типично за студентката, която познавах навремето.

— Рейчъл Стърн ли? — попитах аз.

— Стърн е фамилията на съпруга ми, на бившия ми съпруг — обясни тя, седна на масата и повика келнера. — Момчета, да ви поръчам ли още една бутилка?

Бари хвърли бърз поглед към замаяната ми физиономия и каза на келнера:

— „Джони Уокър“, черен етикет и чиния с маслини, моля. — След това се обърна отново към Рейчъл. — Предполагам, че списание „Тайм“ черпи?

— Точно така — усмихна се тя.

Опитвах се да отместя поглед от нея, все още не можех да повярвам на очите си. Може би вече бях доста пиян, може би беше странно съвпадение, но в този момент усетих, че в съдбата ми бе настъпил неочакван обрат.

За първи път срещнах Рейчъл Роузен, както тя се наричаше тогава, на един коктейл в Лондон в началото на шейсетте години. Домакинът, наш общ приятел, беше ерудиран марксист с доста хаплив език, когото познавах от партийната организация към Империал Колидж, част от Социалистическата партия на Великобритания. Бях второкурсник, а Рейчъл, която беше няколко години по-голяма от мен, завършваше магистратурата си по международни отношения в Лондонския икономически университет. Връзката ни започна след един ожесточен спор за Сталин. След това повече от година живяхме заедно. Тя беше първата по-възрастна жена в живота ми и първата ми истинска любов. Показа ми много от страните на охолния живот и ме запозна с хора, които все още ми бяха приятели. Но тогава бях много млад и много напорист и подозирам, че в края на краищата точно това я отблъсна от мен. Връзката ни приключи неочаквано, когато тя замина по семейни дела в Ню Йорк, поне така ми каза тогава. Но бях безкрайно благодарен на Рейчъл за едно нещо — тя бе единственият човек, който повярва в мен, както в професионалните ми качества, така и в способността ми да надскоча произхода си. А това беше най-ценната подкрепа, която един двайсет и три годишен младеж от работническо семейство можеше да получи.