Т. Лърнър - Сфинксът

Грапавият ствол на палмовото дърво се беше надвесил над езерото и отражението му леко се поклащаше при движението на водата. Беше абсолютно точно отражение на действителността, паралелен свят, в който всичко бе възможно. Изправих се. Тази мисъл наистина ме заинтригува.

Андерсън лежеше на слънцето и силно напомняше на риба, извадена на сухо. Беше обул огромни яркочервени бански и беше намазал обилно тялото и лицето си с лосион против изгаряне. Между пръстите му висеше дебела, грубо свита цигара с марихуана. Изправи се, пое дълбоко от цигарата, задържа дима си и ми я подаде. След това издиша шумно и се строполи отново на хавлията.

— Господи, колко е хубаво, спираш да мислиш за всичко.

Дръпнах лекичко от цигарата. Не обичах да губя контрол върху нещата и марихуаната съвсем не ми беше любима, макар че Изабела я пушеше редовно и твърдеше, че стимулира въображението й. Лично аз мислех, че марихуаната не стимулира нищо друго, освен параноя, но се страхувах да не изглеждам стар и не в крак с модата, затова не й забранявах да я пуши. Предпочитах алкохола, а и никога не бях пробвал някои от по-силните халюциногени и стимуланти от онова време като ЛСД, мескалин и кокаин. Но сега бях готов да пробвам каквото и да е, само да не позволя на мислите ми да се връщат към миналото. Димът ме удари в гърлото и залютя на очите ми. След секунди усетих промените, обхванали сетивата ми.

— Това нещо е много силно. Откъде го взе?

— От Афганистан, вътре има и опиум. Оборудването ми винаги пътува с предимство, затова никога не ме претърсват по летищата.

— Това сигурно е много удобно.

— Така е приятелче, но никога не си позволявам да пренасям огнестрелно оръжие и радиоактивни отпадъци. В края на краищата човек трябва да има морални задръжки.

Загледах се в отсрещния бряг на езерото. Цветовете се сливаха и образуваха разноцветни петна — яркосиньо, изумруденозелено, жълтеникавобяло. Един ибис прелетя ниско над езерото, крилата му бавно се издигаха и снижаваха, описвайки полукръг.

— Знаеш ли защо правя това?

Андерсън леко заваляше думите. Гласът му прозвуча като че ли идваше от много далече и замъгленото ми съзнание едва различи, че е много надрусан.

— Предполагам, че заради парите, а може би и заради риска.

— Грешиш. Нали знаеш, че служих във Виетнам?

— Знам.

— Ами, някъде през шейсет и осма година, на седемнайсети септември, хиляда деветстотин шейсет и осма година, за да сме съвсем точни, моят взвод беше обграден от виетнамската армия и аз се озовах притиснат между трима приятели, чиито черва се влачеха по земята. Бях единственият останал жив. Не мога да обясня защо — не бях по-добър от останалите, нито по-умен, просто така се получи. Просто пропуснах деня на смъртта си. Дълбоко вярвам в това. Тогава наистина пропуснах деня на смъртта си и ето ме сега. Амин! — Той дръпна още веднъж от цигарата и след това я загаси в един камък. — Но дълбоко в сърцето си съм сигурен, че онзи ден трябваше да умра.

Лежах и си мислех за Изабела и за страха й от предсказанието на Ахмос Хафре за деня на смъртта й. Наистина ли се бе удавила в същия ден? След това в съзнанието ми изплува образът й, така както я бях видял във ваната. Сетих се, че органите й липсваха, спомних си за страха й, че нейните Ба и Ка няма никога да успеят да се слеят и душата й завинаги ще остане в египетското чистилище. Чаках Андерсън да продължи с разказа си. Не го възприемах като религиозен човек, нито като човек със склонност към философстване. Всъщност представата ми за него беше точно обратната, приемах, че е реалист, готов да работи за всеки срещу съответната цена, без изобщо да се интересува от политика.

— Може би просто е било въпрос на късмет, стреляли са от такъв ъгъл, че не са те улучили — казах най-накрая.

Андерсън се извърна към мен и ме изгледа втренчено, очите му се бяха зачервили.

— Боже мили, още един неверник.

— Религията е бич за човечеството. Виж какво е направила в този регион.

— Тук става въпрос за икономика, колониално минало, стремеж за завземане на територии и ти много добре го знаеш. Както и да е, изобщо не ти говоря за религия. Говоря ти за естествената продължителност на човешкия живот и за смисъла му, докато сме тук, на тази проклета планета.

Андерсън говореше високо, беше прекалено надрусан, за да се контролира. Огледах се, наоколо нямаше никого, освен една селянка, която переше на другия край на езерото. Беше клекнала до водата, фините й китки се показваха от ръкавите на робата, зачервените й ръце бяха покрити със сапунена пяна, докато търкаше с камък поставеното върху скалата пране. Вдигна поглед към мен, след това отново се залови за работата си.