Т. Лърнър - Сфинксът

— Виж какво, не исках да кажа, че инцидентът с Изабела беше…

— Знам — прекъснах го аз.

След това станах и нагазих в плиткото езеро.

В началото водата беше много топла. Отделих се от брега и навлязох в дълбокото, където беше по-хладно. Поех дълбоко въздух и се гмурнах. Замахнах четири пъти с ръце в зеленикавата вода, а под мен беше пясъчното дъно. Тъмните стебла на тръстиката се издигаха нагоре към светлината и милваха тялото ми като четки за рисуване. Хладното течение подейства успокояващо на пламтящата ми кожа, ръцете ми се движеха като плавници в зеленикавата светлина, която се процеждаше от повърхността.

Спуснах се още по-дълбоко и заплувах близо до дъното. Група едри риби се въртяха над мен, изглеждаха металносини на светлината на подводното слънце, след това се разпръснаха, проблясвайки като сребърни монети. В този момент усетих, че нещо премина покрай мен, нещо голямо. Нищо не се виждаше. Усетих вълнички по кожата си, косата ми настръхна. Извърнах се, колкото е възможно по-бързо, и пред погледа ми се мярнаха голи крака, които изчезнаха в подводната растителност.

След миг Изабела изскочи иззад огромните плуващи листа. Дългата й коса се носеше около лицето й, гърдите й блестяха. Замръзнах от ужас и започнах бавно да се спускам надолу. Тя ми се усмихваше тъжно, а лицето й светеше като бледа луна в зеленикавата вода. След това ми направи знак да я последвам и отплува с характерното подритване на краката си. Това не е дух, повтарях си през цялото време и се опитвах да потисна паниката, която ме обземаше.

Последвах я, но скоро я загубих в сенчестия лабиринт. Търсех я, борех се с опасните увивни растения, вдигах облаци от кал, но не можах да я открия. Отправих се към повърхността, имах чувството, че белите ми дробове ще се пръснат.

Изскочих на повърхността задъхан, махайки с ръце и крака. Бях напълно дезориентиран, мъчех се да си поема дъх, както ми се стори безкрайно дълго време, след това успях да изпълзя на брега и се строполих на земята.

Дочух някакво странно бръмчене — сателитният ми телефон звънеше. Надигнах се. Андерсън се беше изправил и отчаяно ми махаше с ръце.

— Добре ли си? — изкрещя той.

Застанах на колене, все още треперейки. Опитах се да се успокоя, но пред очите си виждах лицето на Изабела. Отпуснах се на песъчливия бряг.

— Добре съм, не трябваше да пуша и след това да плувам — извиках в отговор.

Сателитният телефон продължаваше да звъни.

— Вдигни го! — казах аз, влязох във водата и заплувах към Андерсън.

Развълнуваният глас на Бари звучеше като че ли идва от много далеч, все едно се опитваше да ми говори през стъклена стена.

— Оливър, приятелю, това нещо е направо удивително. Определено е астрариум, но през живота си не съм виждал толкова прецизно изработен механизъм.

— Какво искаш да кажеш? Нали е само един древен артефакт.

— Точно това е най-странното. Не е направен от бронз, а от някаква друга сплав и вероятно затова се е запазил толкова добре. Има необичайни магнитни свойства — в центъра му има подобно на зъбчато колело устройство, за което са прикрепени два магнита. По всичко изглежда, че те се въртят. Абсолютно откачена работа. Чуй сега най-интересното. Когато видях първите резултати от въглеродния анализ на дървената рамка, реших, че съм се побъркал. Проверих пет пъти и резултатът винаги бе един и същ.

— И какъв е той?

— Този астрариум не е от времето на Птолемеите, приятелю, много по-стар е, от епохата на фараоните е. Открих на него два картуша 8 8 Картуш — вертикален овал с хоризонтална линия под него, което показва, че името, изписано вътре, принадлежи на фараон. — Б.пр. — единият е на Накхтореб, по-известен като Нектанебо II. Това означава, че е от времето на Тринайсетата династия, което е направо невероятно! Но още по-невероятното е, че вторият картуш е на Рамзес III. Знаеш ли кога е живял той, Оливър?

— Имам някаква представа — отговорих дрезгаво.

Беше ми трудно да говоря, чувствах се едновременно развълнуван и уплашен от откритието.

— Става въпрос за Дванайсетата династия, Оливър! — изкрещя Бари в слушалката. — Това означава 1160 година преди Христа, времето на Моисей!

Гърлото ми беше пресъхнало, а сърцето ми блъскаше като лудо. Ако астрариумът беше от времето на Дванайсетата династия, това означаваше, че е на повече от две хиляди години. Няма начин фараоните да са разполагали с такава технология. Ако Бари го беше датирал вярно, то трябваше изцяло да преосмислим познанията си по история, представата си за началото на човешката цивилизация и разбиранията си за древния Египет. Това също така означаваше, че астрариумът наистина беше безценен.