Т. Лърнър - Сфинксът

— Моля се за него — каза мадам Тибишрани. — Знам, че ако се е самоубил, душата му няма да бъде допусната в рая. Говорих със свещеника по въпроса, но той е непреклонен…

Докато мадам Тибишрани продължаваше да излива мъката си за прокълнатата душа на Бари, усетих, че се боря със собствената си съвест. Дали Бари не беше умрял, защото му възложих да определи възрастта на астрариума? Може би пряко или косвено бях отговорен за смъртта му? И кой така отчаяно се стремеше да достигне до астрариума, че бе готов дори да извърши убийство? Изобщо кой знаеше, че астрариумът е тук? От кого се страхуваше Фахир? Потреперих и неволно хвърлих поглед зад гърба си. Мадам Тибишрани повиши глас и прекъсна мислите ми:

— Опитаха се да твърдят, че Бари произвежда наркотици в домашната си лаборатория. Какво невежество! Откакто се случи това нещастие, тайната полиция и градските власти изобщо не ме оставят на мира. Даже една англичанка дойде да ме разпитва. Кой й дава това право? Само от един поглед разбрах, че не е възможно да е била любовница на Бари, всъщност много се съмнявам, че изобщо някога е имала любовник…

— Спомняте ли си името й? — прекъснах я аз.

Подозирах кой я бе посетил.

— Заяви, че се казва Амилия Линхърст. Когато се опитах да й попреча да влезе в апартамента, тя ме избута и нахлу вътре. Луда работа, n’est-ce pas?

Значи Амилия беше идвала тук. Откъде, по дяволите, би могла да знае, че астрариумът беше при Бари? Колкото повече разсъждавах по въпроса, толкова по-ясно ми ставаше всичко. На всички беше известно, че сме добри приятели, както и това, че той умееше да определя възрастта на предметите. А и много хора знаеха за натрапчивата идея на Изабела. Никак не беше трудно човек да достигне до правилния извод. Обиколих стаята и я огледах внимателно, опитвайки се да открия какво липсва. До едната стена имаше огромен аквариум, пълен с тропически рибки, с които Бари особено много се гордееше. Май това бе единственият оцелял предмет в стаята. За момент с тревога си помислих какво ли биха ми разказали рибките, ако можеха да говорят. Не бях сигурен, че бих искал да го чуя. Отново се обърнах към хазайката:

— Жената отнесе ли нещо със себе си?

— Абсолютно нищо! Но ми зададе толкова много въпроси, мосю Оливър. Разпитваше ме даже за вас и за горката ви съпруга.

— Това наистина е възмутително. Мадам Тибишрани, бихте ли ме оставили за малко? Бих искал да се сбогувам с Бари насаме.

Очите на жената отново се изпълниха със сълзи и това ме накара да изпитам вина, че я заблуждавам. Не можех обаче да претърся стаята в нейно присъствие.

— При други обстоятелства бих ви отказала, но поради уважението, което изпитвам към вас и към милата ви съпруга, а и като знам колко близки бяхте с него… Освен това трябва да нахраня горкия Томас. Обадете ми се, когато привършите.

И тя си тръгна, гушнала мяукащия котарак.

Вече бях напълно убеден, че Бари е бил убит. Сега трябваше само да разбера дали бе успял да скрие астрариума и ако беше така, то къде? Освен това трябваше да отговоря на още един належащ въпрос: кой стоеше зад всичко това?

Седнах на коженото кресло, опитах се да се поставя на мястото на Бари и да проследя накъде би отправил погледа си. Къде би могъл да го скрие? Потиснах импулса си да скоча и да започна да ровя из разхвърлените вещи. Съсредоточих се, затворих очи, после ги отворих отново. Погледът ми веднага попадна върху аквариума. Нищо не се беше променило и когато погледнах вътре, ми се стори, че пясъкът и тинята си стоят така от много време. Постоях, загледан в аквариума още известно време, след това се изправих неспокойно, усещането за страх и паника се надигаха като жлъчка в мен. Полицията, а може би дори и убиецът на Бари, можеха да се върнат всеки момент, затова трябваше да действам бързо.

Реших да проверя какво има в другите стаи. Влязох в спалнята и видях, че разтегателният диван, на който Бари спеше, също беше нарязан, а трите дървени сандъка, в които държеше дрехите си, бяха преобърнати. Панталони, саронги, бельо и неопрени бяха нахвърлени на купчина на пода. При вида на любимия му сърф с изписан върху него цитат от „По пътя“ на Джек Керуак ми се доплака. Бях толкова вбесен от цялата тази вандалщина, че изритах стената. Един постер, закачен на нея, се свлече на пода, а погледът ми беше привлечен от малък олтар на Буда. Тялото на божеството беше разбито, блаженото му лице ме наблюдаваше от откъснатата глава. До него лежеше статуетка на Тот, древноегипетския бог на думите и магията, когото Бари харесваше особено много. Но къде беше астрариумът? Чух изскърцването на дъска от пода някъде в апартамента. Хвърлих поглед през рамо, опитах се да потисна чувството, че не съм сам. Зачаках. Нищо не се случи. Внимателно се промъкнах в банята, където беше домашната лаборатория на Бари.