Т. Лърнър - Сфинксът

Множество стъклени тръби, закрепени със скоби за метални рамки, висяха от тавана и се преплитаха една с друга, така че приличаха на странна скулптура. Умивалникът беше превърнат в работен плот и върху него стояха малък хладилник, чук, пила, по която още се забелязваха частици от тъмно дърво, и хаван с чукало.

Отворих внимателно хладилника, не бях сигурен какво мога да открия в него. Върху мръсните пластмасови полици бяха подредени няколко стъклени шишета с течен азот, едно от веществата, използвано при датиране чрез въглеродния метод. Над някои от тях се издигаше пара, тъй като тапите им не държаха добре. До тях стоеше една неотворена бира. За момент се изкуших да я отворя и да пия за здравето на Бари, ужасен жест, който знаех, че много щеше да му хареса. Стресна ме шумът от нещо, съборено в съседната стая. Подскочих, притиснах се до стената и колкото е възможно по-тихо взех от плота едни тежки клещи. Вдигнах ги над главата си и внимателно се приближих до открехнатата врата, очаквайки убиецът всеки миг да изскочи пред очите ми. Точно в този момент едно измършавяло коте се промъкна през вратата. Загледа ме с огромните си гноясали очи и замяука жално.

Въздъхнах с облекчение и още по-отчаяно се залових с претърсването. Знаех, че е датирал астрариума в лабораторията, но къде го беше скрил след това?

Малко по-нататък на плота имаше огнеупорна мензура, поставена над горелка. Вдигнах мензурата и помирисах съдържанието й — вътре имаше обгорели парченца въглен. Ако изключим дървените частици по пилата и малкото тъмен прах в хавана, за който предположих, че е смляно дърво, никъде не се виждаше и следа от астрариума и дървената му рамка. Десет минути по-късно с натежало сърце се отказах от по-нататъшното търсене. Не знам кой беше убиецът на Бари, но сега той притежаваше астрариума, който ми беше поверен и заради който Изабела и Бари бяха умрели.

Затворих внимателно входната врата и слязох в апартамента на мадам Тибишрани. Тя отвори вратата с броеница в ръка.

— Сбогувахте ли се вече? — попита тя.

— Не съвсем. Погребението мина ли вече?

— Mon Dieu. Де да беше така. Тялото на горкичкия човек е все още в градската морга. Явно чакат австралийския консул, има проблем, не могат да открият най-близкия жив роднина на Бари. Въпреки че нямаше никакъв проблем да открият бившите му съпруги. Очевидно и трите са били уведомени за смъртта му, а и трите твърдят, че са все още омъжени за него. Бари беше такъв романтик.

Побързах да си тръгна, преди мадам Тибишрани да се разплаче отново.

Най-близкият работещ телефон, за който се сетих, се намираше в „Александрия Ойл Къмпъни“. Отправих се директно натам. След като известно време се упражнявах да говоря с австралийски акцент, позвъних в централното полицейско управление и заявих, че съм роднина на Бари, обаждам се от Австралия и бих искал да науча повече подробности около смъртта му. Офицерът, който разследваше случая, любезно, но твърдо ми обясни, че тъй като е открито наличие на наркотици в трупа на Бари, случаят е приключен, защото става въпрос за самоубийство вследствие на свръхдоза, но трупът все още се намира в моргата в очакване някой да го прибере. Очевидно някоя от отдавна изчезналите му съпруги беше заявила, че ще го направи, но все още не се беше появила. След като попитах защо апартаментът е бил така вандалски претърсен, полицаят се изсмя и ми каза, че наркоманите са известни с оргиите си. Затворих телефона с ясното съзнание, че някой беше дал пари, за да се приключи с разследването толкова бързо. Дали убийците на Бари не бяха част от по-голяма и по-мощна мрежа, отколкото си представях? Тръпки ме побиха при тази мисъл. В Египет не беше особено разумно човек да се противопоставя на властите. Въпреки това реших да отида в моргата, за да разбера дали не мога да науча нещо повече за липсващите органи на Изабела, както и да се опитам да зърна трупа на Бари. Може би щях да успея да открия някаква следа. Но дори и да не беше така, поне щях да се сбогувам с него.

Моргата се намираше в западната част на града, в стария турски квартал. Бях почти сигурен, че някой следи таксито, с което пътувах нататък, но точно когато щях да кажа на шофьора да заобиколи, така че да обърка преследвачите ми, малкият червен фиат, който се движеше зад нас, премина в другата лента и изчезна от погледа ми. Пристигнах пред величествената сграда, построена през деветнайсети век. През цялото време се опитвах да убедя самия себе си, че просто съм започнал да изпадам в параноя. Това не ми помогна особено много.