Т. Лърнър - Сфинксът

Когато огледах астрариума по-отблизо, забелязах, че той се състои от няколко зъбчати колела, закрепени около три основни диска, които се виждаха през малък отвор в горната част на кутията. Имаше един основен лост, който представляваше централната ос на зъбчатите колела и дисковете. В предния му край се виждаше нещо като ключалка. Предположих, че трябва да се вкара ключ или някакво друго подобно устройство в нея и така механизмът се привежда в движение. Върху дисковете и върху самия астрариум имаше надписи на различни езици, някои бяха изписани с йероглифи, други ми бяха напълно непознати. Но цялостният вид на уреда ми се стори някак познат. Усетих страх и прилив на адреналин. Това чувство на откривателя ми беше познато, бях го преживявал, когато ми се наложеше да реша някоя необичайно трудна задача, свързана с дълбоките геологични структури.

В този момент си спомних за рисунката на астрариума, която Гарет беше направил, и отидох до бюрото на Изабела, за да я потърся. Открих я и я поставих до уреда. Приликата между двете беше твърде неочаквана. Разликата се състоеше само в това, че истинският уред бе малко по-голям и по-сложен, отколкото те бяха предвидили. Погледнах шифъра, изписан под рисунката, след това се загледах в надписа върху астрариума. С изненада установих, че първите два символа на йероглифния надпис напълно съвпадат с написаното от Гарет. Обзе ме вълнение. Макар че никога не й повярвах напълно, Изабела се бе оказала права. Наистина беше той. Това беше същият онзи астрариум, който бе търсила през всичките тези години.

Две малки сфери, едната от злато, а другата от потъмняло сребро, се подаваха зад един от дисковете. Предположих, че това са Слънцето и Луната. Имаше още пет по-малки сфери, изработени от мед, най-вероятно това бяха петте планети, видими с просто око — Меркурий, Венера, Марс, Юпитер и Сатурн. Напомняше ми на миниатюрен планетариум. Направо беше невероятно да си представи човек, че беше на повече от две хиляди години. Надникнах в централната част, където с помощта на фенерче забелязах двата магнита, които Бари беше споменал. Всеки от тях беше разположен върху отделна ос. Какво ли трябваше да се направи, за да се задвижат?

Върнах се до бюрото на Изабела. Усещах присъствието й във въздуха. Спомних си как през последната нощ седеше на същото това място, как замислено изучаваше рисунката на астрариума и как тънките й пръсти се движеха по ръба на листа. За момент си позволих да си представя цялата сцена. Видях я отново, стоеше гола, с коса, разпиляна по гърба си. Струваше ми се невероятно, че никога няма да сме отново заедно, а в ръката си държах онова нещо, което тя бе търсила, откритието, заради което бе умряла. Забих поглед в бюрото и потънах в мислите си. След това изведнъж си спомних нещо друго. Спомних си как почти незабележимо тя бе пъхнала нещо под попивателната хартия. Счупих ключалката и вдигнах капака на бюрото й. Върху множеството листове стоеше един плик с моето име, изписано с красивия почерк на Изабела. Загледах се в него и мъката отново стисна гърдите ми. Отпуснах се назад, чаках ужасното чувство да отмине.

Подпрях плика на лампата, съзнателно отлагах момента, в който щях да го отворя, затова започнах да преглеждам листовете, оставени на бюрото. Най-отгоре имаше един пожълтял документ, на който пишеше: Жрицата на Нектанебо и Бато на фараона . Авторът беше Амилия Линхърст. Вероятно това беше дисертацията, за която ми беше разказвала Изабела, същата, която бе компрометирала професионалната репутация на египтоложката.

Преместих поглед върху запечатания плик с името ми върху него. Защо Изабела не бе проявила по-голямо доверие към мен? Защо бе премълчала за изключителното значение на астрариума и за опасностите, свързани с него? Беше казала истината на Фахир, но не и на мен. Толкова ли студено се бях държал с нея, такова неверие ли бях проявил?

Бързо разпечатах плика, решен да прочета това, което имаше да ми съобщи от гроба. Скъпата хартия за писма беше като коприна, също като кожата на Изабела. Усетих едва доловимия мирис на парфюма й — смесица от мускус и жасмин. Затворих очи. Не беше никак трудно да си представя дългата й коса, която се допираше до листа, оставяйки аромата си върху него.

28 април 1977 г.

Александрия

Оливър, прости ми, не бях докрай честна с теб. Преди много години Ахмос Хафре не само предсказа датата на смъртта ми, каза ми също така, че има възможност да се спася, ако успея да открия астрариума навреме.