Т. Лърнър - Сфинксът

Въздъхнах, каква беше моята роля във всичко това? Каквато и да беше, трябваше да се осланям на собствените си инстинкти и да открия къде в крайна сметка трябваше да отиде астрариумът. И това трябваше да стане скоро, не само заради моята безопасност. Трябваше да внимавам да не попадне в неподходящи ръце.

Забелязах, че навън се бе смрачило. Без изобщо да усетя, бе станало вечер. Погледнах към астрариума, който стоеше под светлината на настолната лампа. Сянката, която хвърляше, без всякакво съмнение приличаше на силует на величествена, висока жена, облечена в роба. След това съвсем бавно сянката се промени и заприлича на профил. Пълните устни и извитият нос се различаваха съвсем ясно.

Навън Тинин, нашето куче пазач, се разлая. След това чух шума от бягащи стъпки. Сърцето ми подскочи, целият се напрегнах, бях готов да се защитавам. Шумът от стъпките заглъхна и когато се обърнах и погледнах отново астрариума, сянката беше изчезнала. Дали не си бях въобразил, че съм я видял?

На следващата сутрин трябваше да отида в кантората на адвоката на семейство Брамбила за прочитането на завещанието на Изабела. Реших, че след като веднъж бях изгубил астрариума, повече няма да го изпускам от погледа си. Сложих го в раницата и я метнах на гърба си. Точно преди да изляза от къщата, взех илюстрацията на Гарет, сложих я в един прашен учебник по счетоводство и я скрих в дъното на шкафа с книги.

Кантората на „Попнилоголос и син“ се намираше в квартала с банките и беше през две сгради от централния офис на „Александрия Ойл Къмпъни“. Отворих тежките месингови врати, очаквайки със свито сърце срещата с Франческа Брамбила. Секретарката на господин Попнилоголос ме въведе в кабинета му.

— Подранил ли съм?

Огледах се, в шкафовете около тежкото бюро от орехово дърво бяха подредени купчини документи. В средата на стаята стояха два стола, които изглеждаха зловещо празни. Имах чувството, че се намирам на сцена, на която всеки момент трябва да се появят главните действащи лица.

— Не се безпокойте, госпожа Брамбила закъснява както обикновено. Смята, че това е нейно неотменимо право.

Господин Попнилоголос, елегантен мъж на около четирийсет и пет години, с пригладена с брилянтин коса, облечен в безупречен черен костюм и синя вратовръзка въпреки потта, избила по челото му, ми предложи цигара, която аз отказах. Извади една папка от препълнения с документи шкаф.

— Семейство Брамбила… страхувам се, че имотът на съпругата ви не струва особено много. Чух, че Сесилия е дошла за погребението?

Кимнах. Това го окуражи и той продължи да говори:

— Изключителна жена. Нали разбирате, ние всички я ухажвахме, но Паоло беше единственият, който имаше достатъчно смелост да й предложи брак. Той от нищо не се страхуваше, може би само от баща си Джовани. Баща му беше ексцентричен човек, но също така и опасен. — Той се извърна, притиснал папката до гърдите си. — Ето тук е… завещанието на синьора Изабела. — Попнилоголос се настани зад бюрото си и въздъхна замислено: — Каква трагедия, направо ужасна! Най-странното е, че съпругата ви ме посети само седмица преди смъртта си. Тогава си помислих, че това е твърде необичайно. Обикновено хората се сещат да пишат завещания когато са в напреднала възраст, а не на двайсет или трийсет години и при това в цветущо здраве.

Той вдигна поглед към мен и вероятно долови изражението ми. Знаех, че Изабела бе приела предсказанието сериозно, но останах изненадан, че до такава степен се е подготвила да приеме смъртта.

Адвокатът продължи да говори, без да се колебае повече:

— Разбира се, бях готов да изпълня желанието й, но трябва да се отбележи, че е имала невероятна интуиция. Нали знаете, че Джовани Брамбила завеща къщата на внучката си. Това, формално погледнато, прави Изабела хазайка на баба й. А сега вероятно вие ще влезете в тази роля.

Усмивката му остави впечатлението, че изпита известно злорадство при тази мисъл. Преди да успея да попитам каквото и да било, чухме, че секретарката поздравява някой новодошъл.

— Говорим за вълка… — каза адвокатът, намигна ми и стана, за да отвори вратата.

Франческа Брамбила се настани на стола, седеше съвсем изправена и стискаше в скута чантата си от крокодилска кожа, като че ли искаше да се скрие зад нея в очакване на предстоящата буря.

— Удобно ли ви е, госпожо? — попита адвокатът.

— Колкото може да бъде удобно на човек при такива обстоятелства. Всъщност сега трябваше да четете моето завещание, а не това на внучката ми — отвърна тя остро.