Т. Лърнър - Сфинксът

Изведнъж се чу изскърцването на спирачки и една кола спря до трамвая. Погледнах замислено към нея и замръзнах на мястото си от ужас. За втори път в продължение на двайсет и четири часа виждах Омар, който седеше на задната седалка на колата. Беше ме видял. Усмихна ми се хладно, след това се наведе напред, потупа по рамото мъжа, който седеше на предната седалка, и посочи към мен. Мъжът се обърна и ме изгледа.

Имаше ъгловато лице с тежка, масивна челюст, очите му бяха черни и хлътнали. На лицето му бяха изписани заплаха, жестокост и омраза. За миг като че ли светът около нас изчезна и аз стоях там, вперил поглед в лицето на непознатия. Изпитах необясним страх и ужас. След това светлините на светофара се смениха, трамваят се заклати рязко и тръгна. Възрастната жена, която току-що се бе качила, падна на пода, от пазарската й чанта се разсипаха нарове. Някои от студентите се спуснаха да й помогнат и скриха колата от погледа ми. Възползвах се от настъпилата бъркотия, скочих от трамвая и се затичах по една странична уличка.

Минах по заобиколен път и докато стигна до кооперацията на Хермес Хемиедес, вече бе ранен следобед. Миризмата на пържена риба изпълваше мрачното фоайе, а отнякъде се чуваше плачът на бебе. Когато влязох, едно проскубано куче, свито в ъгъла, вдигна тържествено глава и ме изгледа с празен поглед. След това прецени, че е изпълнило дълга си на пазач и отново се отпусна на пода.

Хвърлих поглед към имената на живеещите в сградата, името Хемиедес беше изписано със златни букви, а до него пишеше „мезонет“. На вратата на асансьора имаше бележка, на която на арабски пишеше, че асансьорът не работи. Започнах да се изкачвам по стълбите.

Гледката, която се откриваше от най-горния етаж, беше фантастична. Пред мен беше Колоната на Помпей, устремила се към небето, а от двете й страни стоеше по един сфинкс. Тя е направена от червен гранит и е била издигната 300 години след Христа в чест на римския император Диоклециан, който е спасил жителите на града от гладна смърт. Гледката беше наистина величествена. Зад колоната градът се простираше чак до Средиземно море. Насочих вниманието си към градината на покрива на сградата. На горния етаж на мезонета имаше малка тераса, на която бяха поставени канапе и столове от ратан и множество възглавници. Няколко асми, посадени в огромни глинени вази, хвърляха сянка върху този кът. По клоните им висяха малки месингови камбанки, които се поклащаха на вятъра. Мелодичният им звън се смесваше с песента на Дейвид Бауи, която долиташе отвътре. Беше странна комбинация. Почувствах се уморен и седнах. Отново се сетих за мъжа, когото бях видял с Омар. Възможно ли беше да е съвпадение? Но кой беше той и за кого работеше? За египетското правителство ли, което правеше всичко възможно, за да спаси историческото си наследство? Не, струваше ми се, че е нещо много по-сериозно. И дори сега, когато бях в безопасност в апартамента, не можех да се отърся от лошото си предчувствие. Вече никъде в Александрия не се чувствах сигурен.

Момчето, което ми отвори вратата, вероятно беше по-скоро компаньон на Хермес, отколкото негов прислужник, постави на ниската масичка пред мен чайник с ментов чай и чаша и започна да ми налива. То беше облечено в сари, носеше големи златни обици, имаше черен грим върху клепачите и ярко червило на устните си. Изглеждаше на около тринайсет години, а движенията му бяха неочаквано женствени. Помислих си, че това беше класически случай на млад любовник, който живее с по-възрастен мъж. Това беше вековна местна традиция. Момчето ми каза на доста лош английски със силен американски акцент, без съмнение придобит от гледането на прекалено много американски филми, внасяни нелегално, че Хермес е отишъл на обичайната си разходка и ще се прибере към три часа. Докато ми разправяше всичко това, то примигваше с очи, сякаш флиртуваше с мен.

Погледът му се премести към раницата ми, която бях оставил на канапето до мен, и аз веднага сложих ръката си върху нея. Усмихна ми се, усмивката му беше неочаквано невинна. След това за мое най-голямо учудване свали шала с пайети, който покриваше тънките му рамене, и започна да танцува под звуците на музиката — правеше странни пируети, които приличаха на някаква пресилена версия на западните танци, каквито вероятно беше виждал някъде. Пееше с висок фалцетен глас, който от време на време му изневеряваше. Беше едновременно красиво и трогателно да слушаш как гласът на това дете мъж се преплита с песента на Бауи.