Т. Лърнър - Сфинксът

Хермес въздъхна тъжно.

— Това бяха славни дни, тогава Александрия беше истинска метрополия. Днес всичко е досадно и ежедневно. Понякога се чудя дали не ставам свидетел на края на епохата на въображението.

— Не се безпокой, въображението не е умряло, само е изместено от параноята.

— Знаеш ли, на много от тези събития присъствах заедно с дядото на Изабела, Джовани — продължи той с неприкрита тъга в гласа си.

— Що за човек беше Джовани? Чувал съм толкова много истории… — попитах предпазливо.

— О, Джовани беше прекрасен човек, истински ясновидец. Имахме някои общи интереси. Може да се каже, че и двамата имахме слабост към древните религии. Той твърдо отстояваше мнението си и не се страхуваше от външни хора. Обожаваше Изабела, тя беше неговата малка принцеса. А тя беше много сериозно момиченце. Посетихме заедно доста забележителности. Разказвала ли ти е някога за Бехбейт ел-Хагар? Това не е особено голямо място, но изключително важно, защото е свързано с последните дни на империята.

— Коя империя?

— Империята на великите фараони. — Хермес говореше с такава носталгия, все едно той самият беше живял по това време. — Тогава е имало истинска магия и духовност, дори не можем да си представим могъществото от онова време. Затова днес хората са толкова привлечени от онези отминали времена. Усещат, че една велика тайна е била изгубена.

Той като че ли отново се отнесе в романтичните си измислици и аз реших да го върна към действителността.

Откъснах поглед от снимките.

— Извинявай, че съм толкова припрян, но трябва да се върна в „Абу Рудиз“ колкото е възможно по-скоро…

След като така внезапно го прекъснах, замечтаното изражение на Хермес се промени и по лицето му се изписа тревога. Погледна през рамото си натам, накъдето беше изчезнало момчето. Когато заговори отново, гласът му беше тих, почти дрезгав:

— Оливър, астрариумът е изключителна находка, безценна за нас, археолозите, но за много хора това е действащ механизъм, разбираш ли какво искам да ти кажа? — Сграбчи с ръце реверите на сакото ми и ме раздруса леко, като че ли искаше да подчертае значението на предупреждението си. — Той дори може да се превърне в оръжие, ако попадне в неподходящи ръце.

Отдръпнах се, разтревожен от думите му. Той пусна реверите ми.

— В чии ръце по-точно? — Страхът ме караше да бъда прям. — На правителството, на някои политически групировки или на отделни хора?

— Имам нещо предвид — въздъхна Хермес, изведнъж ми се стори отпаднал и уморен. — Но засега не бих искал да споделя теориите си с никого. Помни, че каквито и други приоритети да имаш в момента, би било много глупаво от твоя страна, ако не осъзнаеш каква изключителна мощ притежава астрариумът. — При тези думи Хермес ме побутна още веднъж и след това кимна няколко пъти. — Внимавай, Оливър, само това мога да ти кажа.

Не разбрах дали това предупреждение се отнасяше до хората, които искаха да се доберат до астрариума, или за самия артефакт.

— Проявявам интерес към астрариума само заради Изабела — отвърнах предпазливо. — Не вярвам нито в астрология, нито в древен мистицизъм.

— Въпреки това трябва да имаш предвид, че има много неща в материалния свят, които ние не разбираме. А някои хора имат дарба… дарбата да тълкуват…

— И естествено ти си един от тях? — не можах да сдържа иронията в гласа си.

— Мога да те уверя, че не съм единственият, който мисли така — каза го с такова самочувствие, че почти успя да ме убеди. — Заповядай, седни. Уста ще ти донесе още ментов чай, а аз наистина трябва да се захвана за работа.

Той напусна стаята, а аз, емоционално напълно опустошен, се отпуснах на бродираните копринени възглавници. След четири часа бях събуден от Уста.

Хермес работеше в кабинета си в задната част на апартамента. Астрариумът беше поставен на масата, листове копирна хартия, изписани с молив, лежаха до латексовите отливки на дисковете, бледите отпечатъци от йероглифите се виждаха върху гумата.

Хермес ми подаде първата страница с преписаните йероглифи.

— Първо трябва да ти кажа, че този инструмент наистина е предшественик на механизма от Антикитера, както предполагаше Изабела.

Кимнах, беше ми любопитно да разбера дали щеше да потвърди онова, което Бари ми беше казал.

Хермес ми хвърли един поглед и продължи:

— Астрариумът не е от времето на Клеопатра, а от епохата на египетските фараони, от Дванайсетата династия и по-специално от времето на Рамзес III, един от великите владетели на Тива. Интересното е, че има два картуша, можем да ги наречем два подписа на двама велики фараони. Първият е на Рамзес III, който според мен е наредил създаването на този уред, а вторият картуш е на Нектанебо II, който е управлявал по време на упадъка на тази епоха, през Тринайсетата династия.