Т. Лърнър - Сфинксът

Но как беше възможно притежаването на древния астрариум да повлияе на този процес по някакъв начин? Може би той имаше огромно символично историческо влияние върху арабско-израелските взаимоотношения? Или може би представляваше някакво смъртоносно оръжие? Можех да разсъждавам така в продължение на часове, но в крайна сметка нямаше никакво значение до какви изводи щях да достигна. Очевидно имаше някой, който вярваше в огромната мощ на този уред. И този човек нямаше да се спре пред убийство, за да го притежава. Вървях, накъдето ме водеха краката ми, и почти не забелязвах къде се намирам. Съвсем скоро нямаше да мога да си позволя това удоволствие.

Усетих нечие присъствие и се извърнах. Една забулена възрастна жена бързо изчезна зад магазинче за храна. Намръщих се и се скрих зад една колона. След минутка тя се появи отново, настигна едно дете и му се скара. Облегнах се на стената. Дали не бях започнал да губя способността си да разсъждавам трезво? Бях ли загубил здравия си разум? Съпругата и приятелят ми бяха мъртви. Носех в раницата си безценен артефакт и без да искам навлизах в геополитически сблъсък в страна, разкъсвана от съвременни амбиции и древни религии. Всичко това можеше да накара и най-здравомислещия човек да загуби разсъдъка си. Не, казах си твърдо, астрариумът съществува в действителност, датирането, което Бари бе извършил, не подлежеше на съмнение, а Изабела беше дала живота си за това, в което вярваше, и то заслужаваше цялото ми уважение. Но това без съмнение беше огромна задача. Дали Изабела напълно бе съзнавала на какво ме излага, когато ме помоли да продължа делото й? Прагматикът в мен се съпротивляваше срещу поемането на такава езотерична задача. Имах си своята работа — отговарях за нефтено находище, трябваше отново да изградя собствения си свят. Въпреки това бях дал обещание, което се бе превърнало в най-значимата задача в живота ми. Трябваше да завърша започнатото от Изабела даже ако това означаваше да изгубя всичко, дори живота си. Нямах друг избор. Продължих да се движа с бърза крачка, исках да изляза от малките улички. Каквито и резерви да имах, трябваше да се опитам да извлека колкото е възможно повече информация от възможно повече хора. И Хермес Хемиедес, и Амилия Линхърст ми бяха предложили помощта си, но можех ли да им се доверя? Изабела беше близка с Хермес, но моите отношения с него съвсем не бяха такива. Поведението му някак си ме безпокоеше, а и никога не можех да разбера какви са собствените му планове. Амилия очевидно имаше много познания, но се колебаех заради конфликта й с Изабела. Освен това беше реагирала странно по време на погребението, когато бе срещнала Хермес. Беше ли се уплашила или по някакъв начин се бе почувствала застрашена от него? В средите на археолозите имаше политически разделения и конфликти, които не можех да разбера. Неведнъж бях ставал свидетел на отчаянието на Изабела, когато тя самата се бе оказвала губещата страна в конфликта. От чисто археологична гледна точка астрариумът беше загадка, последиците от чието откриване все още не можех напълно да разбера.

Отново се сетих за дисертацията на Амилия Линхърст и по-специално за онази част от нея, в която се споменаваше статуята на сфинкса, чиято глава приличаше на Банафрит. Започнах да си мисля, че самата Изабела играеше ролята на сфинкс, който ме предизвикваше да реша загадка, чийто отговор не бе по силите ми.

Силно изсвирване прекъсна мислите ми. Стреснах се и се обърнах. Полицаят, застанал на оживеното кръстовище на „Салаймар Юсри“ и „Ел Наби Даниел“ регулираше движението.

Срещу него се намираха разрушените колони на римския амфитеатър. „Ком ел-Дик“ бяха единствените официални археологически разкопки в Александрия. Веднъж Хермес ни беше завел там с Изабела, за да обядваме с полските археолози. Те бяха приятелски настроени хора, които се бяха научили да оцеляват при всякакви условия и се отнасяха към съветския режим в страната си с подигравателно пренебрежение. Спомних си колко приятелски се бяха държали помежду си Хермес и Изабела. Те често разговаряха и ако почувстваше нужда да сподели с някого научните си теории, тя най-често се обръщаше към него. Решението беше взето. Това пътешествие не беше само мое, то също така принадлежеше и на Изабела и щеше да започне именно от тук. Пресякох улицата и се отправих към трамвайната спирка. Знаех, че този трамвай отива на запад, към арабския квартал на града.

Трамваят беше почти празен. Един възрастен мъж, облечен в мръсна джелаба, спеше и главата му се полюшваше. Една ученичка седеше до него и се оглеждаше наоколо, както само момичетата в пубертета могат да го правят. Няколко млади мъже се бяха скупчили в ъгъла и говореха бързо и напрегнато, като непрекъснато размахваха ръце. Предположих, че са студенти. Срещу мен седеше жена на средна възраст, облечена в европейски дрехи. Тя ми се усмихна и повдигна предизвикателно вежда. Не й обърнах внимание, загледах се в улиците, по които се движехме, стиснал здраво раницата с астрариума в скута си.