Т. Лърнър - Сфинксът

Опитах се да уловя погледа й, но тя се държеше така, все едно не съществувах.

— Наистина, животът ни предлага всякакви неприятни изненади и ние, жителите на Александрия, знаем това отлично — отговори Попнилоголос любезно, след което се обърна към мен: — Да започваме ли, господин Уорнок?

— Да, ако обичате.

Той се прокашля и започна да чете:

— „Аз, Изабела Франческа Мария Брамбила, завещавам цялото си имущество, включително вила «Брамбила», книгите си, научните си трудови и сбирката от артефакти на моя съпруг Оливър Патрик Уорнок. Оставям на баба си бижутата, които наследих след смъртта на баща си. 22 април 1977 година.“

И двамата чакахме, имах чувството, че очаквахме да чуем нещо, което да постави край на всичко, може би дори очаквахме опрощение.

— Това ли е всичко? — попитах най-накрая.

Адвокатът кимна, след това се обърна към Франческа:

— Госпожо Брамбила, разбирате ли какво означава това?

Франческа стисна бастуна си с дръжка от слонова кост, ръката й трепереше.

— Това завещание е било написано седем дена преди смъртта й, така ли?

Господин Попнилоголос се усмихна едва доловимо.

— Може би госпожа Уорнок е имала някакво предчувствие.

Възрастната жена се извърна рязко към мен:

— Това има ли нещо общо с теб?

— Нямах никаква представа, че е направила това завещание, казвам ти го съвсем честно, Франческа. Дори не знаех, че Джовани й е оставил къщата.

В стаята настъпи тежко мълчание. Най-накрая то бе нарушено от дълбокия глас на Франческа:

— Между мен и съпруга ми имаше известно неразбирателство към края на живота му. Не одобрявах някои страни от поведението му. Джовани промени завещанието си, за да ме накаже. Мисля, че тогава той не си е представял, че Изабела ще умре преди мен. — Тя отново се обърна към мен: — Това означава ли, че искаш да се изнеса от вилата? Очевидно ти си новият й собственик.

— Очевидно е така.

Докато я наблюдавах в неудобното положение, в което беше изпаднала, ми дойде наум, че мога да извлека известна полза от ситуацията.

— Господин Попнилоголос, бихте ли ни оставили насаме за минута? — попитах аз.

— Разбира се. — Адвокатът се поклони леко и излезе от стаята.

— Нямам нищо против да останеш да живееш във вилата, но при едно условие — заявих аз на Франческа.

— Какво е то? — попита тя и присви очи от гняв.

— Ще ми кажеш истината. Какво се случи с тялото на Изабела? Защо беше погребана без сърце?

Възрастната жена изпусна бастуна си и той изтрополи на паркета.

— Искаш да кажеш, че сърцето й е било извадено?

— Нямаше нито сърце, нито вътрешни органи.

Франческа изглеждаше потресена, но не и изненадана. Докато я наблюдавах, усетих, че в този момент тя като че ли осъзна нещо. Наведох се и вдигнах падналия бастун.

— Знаеш нещо, нали така, Франческа? Какво е? Кажи ми!

— Нищо не знам — отвърна тя троснато. — И аз съм ужасена не по-малко от теб.

Подпря се на страничната облегалка на стола и стана.

— Ако имаш намерение да ме изгониш от вилата, бъди така добър да ме предупредиш двайсет и четири часа по-рано.

Без да каже нито дума повече, тя отвори вратата, мина покрай адвоката и излезе навън.

Отправих се към площад „Мохамед Али“, където някога се е намирала стоковата и памучна борса на Александрия. Под една или друга форма тя бе съществувала от векове. Е. М. Форстър беше писал за нея, дори средновековният арабски писател Ибн Джубайр я споменава в произведенията си. Тя бе символ на стария колониален Египет и бе опожарена по време на гладните бунтове по-рано тази година. Преди това всяка сутрин от там се чуваха виковете на търговците, които се пазаряха. Сега на нейно място имаше празно пространство, което се използваше за паркинг. Струваше ми се, че по някакъв начин това може да се приеме като емблема на новия Египет.

Докато се придвижвах през тесните улички, продължавах да си мисля за изчезналите органи на Изабела. Дали колата, която я чакаше при пристана, наистина беше линейка или се беше случило нещо зловещо? Мислех си за поруганото тяло на Изабела и усетих, че сърцето ми се свива от нова мъка, която като че ли носеше някакво послание. То бе като ново парченце от пъзела, което сякаш нямаше нищо общо с него, но едновременно с това беше изключително важно, защото щеше да насочи следващите ми действия. Беше ми казала, че ще знам какво трябва да направя, и го бе заявила с пълно доверие в мен, затова не можех да я разочаровам. Усещах тежестта на астрариума в раницата, започнах да си мисля на кого от специалистите, които познавах, можех да се доверя да ме насочи какво да правя с уреда. Сетих се за мрачното изражение на Фахир, когато ме предупреди, че има хора, които биха го използвали, за да унищожат политическата стабилност в региона. Дали бе имал предвид, че те ще се опитат да провалят мирната инициатива на президента Садат? И без това Близкият изток беше крайно нестабилен. Съвсем скоро Египет беше водил война с Израел и тази война беше предизвикана от страните, членки на ОПЕК, които в началото на седемдесетте години държаха света в ръцете си, като контролираха цената на петрола. Не бяха необходими много усилия, за да се дестабилизира малкото, постигнато до този момент от президента Садат и американския президент Картър. А и никой не би могъл да предположи как Израел ще посрещне предприетите от Садат стъпки. Доверието и от двете страни на границата беше съвсем малко.