Т. Лърнър - Сфинксът

Знам, че има хора, които ще те ръководят, любими. Но астрариумът има свой собствен разум. Ако го оставиш, той сам ще те заведе при тях. Докато пиша това, чувам гласа ти, който ме упреква за суеверията, в които вярвам. Но в света, в който израснах, нямаше граница между магията и мита, между живите богове и мъртвите. Чрез тях видях нещата с очите си, а чрез теб се опитах да избягам от тях. Винаги ще те обичам.

— Не се опитвай да придадеш смисъл на безсмислената си смърт, Изабела! — изкрещях аз, внезапно обхванат от гняв. — Никой не можеше да предскаже земетресението! Никой! Дори и аз!

Ударих с все сила възглавницата на стола. Трябваше да се освободя от гнева и отчаянието си. Платът се разкъса и из въздуха се разхвърча перушина. Перцата бавно, като мързеливи снежинки, се спуснаха на пода и покриха плика, паднал в краката ми.

Прозвуча призивът за следобедната молитва. Времето отминаваше. Отидох до вратата на балкона. Видях градинаря, който подрязваше магнолията в двора. Простите му движения изглеждаха толкова истински в сравнение с необичайните събития, които напоследък движеха живота ми. Да, наистина бях заинтригуван, но рационалните ми инстинкти ми подсказваха да стоя далече от всичко това. Все още пред очите ми беше образът на Изабела, беше протегнала ръце и ме молеше да продължа делото й. Безпокоеше ме мисълта, че тя не ми се беше доверила докрай, защото се е страхувала, че няма да й повярвам. Ако не се бях отнасял така пренебрежително към вуду магиите, в които вярваше, ако бях приел всичко по-сериозно, дали нямаше да успея да я спася? Щях да продължа делото на Изабела и така да се опитам да изкупя вината си, че не я подкрепях повече в миналото. Пред очите ми като предупреждение изплува образът на мъртвия Бари. Твърдо решен да прогоня от себе си нарастващото чувство за страх, отворих вратата на балкона и викнах на Ибрахим да ми донесе нещо за ядене. След това взех дисертацията на Амилия Линхърст.

Отворих първата страница и видях портрета на една красива жена. Над него беше написано: Великата жрица Банафрит . Патрицианският й нос, издължените й очи с форма на бадем, плътните й устни далеч не бяха идеални и поради това правеха образа й изключително човешки. Всъщност този образ ми се стори познат. Колкото повече го гледах, толкова по-убеден бях, че вече съм го виждал някъде, но къде? Прочетох текста под него.

Това изображение, открито на стена в храма на Хатор, се смята, че е единственият запазен портрет на Банафрит (името означава красива душа), която е живяла по време на Тринайсетата династия (360 — 343 година преди Христа), при царуването на Нектанебо II. Тя се е посветила изцяло на богинята Изида, най-великата от всички богини, и е била надарена с магически способности, каквито никой по нейното време не е притежавал. Другите титли, с които била известна Банафрит, били Небесна жрица и Божествена съпруга. Тя имала по-голяма власт от върховния жрец и в йерархията стояла само едно стъпало по-ниско от фараона. Като върховна жрица Банафрит е имала правото да носи изображението на свещената кралска кобра на главата си. Освен това тя е посочвала наследницата си, за да се съхранят магическите й познания в култа към Изида.

Отново погледнах илюстрацията под заглавието. В центъра беше изобразена върховната жрица, седнала на трон, облечена в церемониална роба с дълги ръкави, украсена със сини и червени панделки. На главата си имаше голямо украшение, от което се подаваха цветя. В едната си ръка държеше систрум — подобен на дрънкалка музикален инструмент, който обикновено се свързваше с богинята Хатор — а в скута й лежеше гирлянда от петунии, за които се знае, че имат халюциногенни свойства. До краката й беше изобразена лястовичка, кацнала до малък съд. Банафрит беше заобиколена от прислужници, които свиреха на тамбури. Те носеха тъмнорозови наметала върху белите си роби, имаха подобни украшения и на главите, но по тях се виждаше само един син лотосов цвят. Около вратовете им имаше златни панделки. От надписа разбрах, че този стенопис е бил открит в гробница в Хиераконполис, по поречието на Нил, и е едно от малкото изображения на празничен ритуал в чест на Изида. Стенописът е бил датиран от времето на Рамзес XI, 1000 година преди Христа, но е известно, че подобни ритуали са били извършвани в продължение на векове и Банафрит също е вземала участие в тях.

Много малко е написано за тази властна, но тайнствена жена, макар да се знае, че Нектанебо е наредил да бъдат направени няколко сфинкса, които да носят чертите на лицето й.