Т. Лърнър - Сфинксът

Камионът пред нас потегли и шофьорът на таксито веднага го последва. Завихме в една странична улица и се отдалечихме от Омар. Въздъхнах с облекчение и обещах на шофьора да му платя тройно, ако пристигнем възможно най-бързо. След петнайсет минути вече бяхме на „Корниш“.

Изтичах до апартамента на мадам Тибишрани и я помолих да ми даде ключа за последен път. След няколко секунди бях в апартамента на Бари.

Притиснах лице до стената на големия аквариум и усетих студенината на стъклото. На дъното му беше поставена една кичозна статуя на Христос, краката му бяха зарити в дребните камъчета, а изрисуваните му очи гледаха благоговейно към небето. Около него се издигаха множество сребристи мехурчета, които идваха от помпата, скрита в пластмасово ковчеже за съкровища. До тях беше поставена кукла с образа на Ричард Никсън, а една русалка се увиваше около него, сякаш правеше френска любов. Това беше класически пример на чувството за хумор на Бари, което не прощаваше на никого. След това погледът ми попадна на нещо, което не бях забелязал до този момент — на металния ръб на нещо, заровено почти напълно в купчината камъчета. Една скалария, чийто перки потрепваха като крилата на колибри, се спусна надолу и започна да яде водораслите, полепнали по ръба на предмета. Веднага ми стана ясно, че водораслите имат същия цвят като петната по пръстите на Бари. Вгледах се по-внимателно. Между виещите се водорасли и мехурчетата от помпата се виждаше част от малка кутия, приблизително с големината на часовник от осемнайсети век. Под тънкия слой водорасли съзрях назъбените краища на два диска. Ето защо убиецът на Бари, а и аз самият не го бях забелязал по-рано. Изглеждаше все едно бе престоял в аквариума в продължение на месеци и не можеше да се различи от останалите предмети, поставени вътре за украса.

Стоях известно време като вцепенен, след това взех една настолна лампа и я надвесих над аквариума, като насочих светлината й директно върху предмета. Веднага видях проблясването на бронза, а върху единия от дисковете забелязах миниатюрен надпис.

— Бари, ти наистина си умно копеле — прошепнах аз.

Огледах се, за да се уверя, че всички щори са спуснати, след това потопих ръце в аквариума.

Когато се върнах във вилата, наредих на Ибрахим да заключи външната порта, като преди това се огледах внимателно, за да се убедя, че никой не ме е проследил. Бях едновременно нервен и развълнуван. Чувствах слабост след прилива на адреналин, който бях изпитал в апартамента на Бари. Раницата, в която бях поставил астрариума, беше учудващо лека, като се има предвид изключителното историческо значение на предмета, който се намираше в нея. В таксито по пътя към вилата не ми се случи нищо особено, но въпреки това бях като на тръни и ми се струваше, че ме наблюдават отвсякъде. Тихата улица, на която се намираше вилата, беше пуста, ако изключим едно слабо арабче, което стоеше облегнато на отсрещната стена и ме наблюдаваше с интерес. Точно щях да го попитам какво иска, когато Ибрахим ме дръпна и ми каза, че това е умствено недоразвитият син на един от местните градинари.

И този път занесох астрариума в спалнята. Струваше ми се, че това е най-сигурното място във вилата. Въпреки това заключих вратата. Пуснах щорите. Извадих устройството от раницата си и седнах в настъпилата тишина. Предварително бях решил да не се отнасям към него нито със страх, нито с прекалена почит. Не успях да спазя решението си. Когато го извадих от контейнера му, установих, че е много по-малък и по-незначителен, отколкото си го представях. Но не можеше да се отрече, че в него се криеше някаква тайна и тъй като Изабела ми беше разказвала за него още в първия ден, когато се запознахме, сега като че ли отново почувствах присъствието й до мен. Астрариумът й принадлежеше и в живота, и в смъртта.

Както ми беше казал и Бари, металът, от който беше направен, бе някаква сплав с цвят на бронз, но леко грапава и блестяща, като че ли в нея са били поставени диаманти или други остри парченца. Напомняше ми на един от редките метали. Вниманието ми беше привлечено от блясъка му. Не можах да се въздържа и прокарах пръст по сребристата му, малко груба повърхност. И преди бях виждал подобен метал — самарий, който има силно изразени магнитни свойства, особено когато се смеси с кобалт. Дори днес тези метали се добиват изключително трудно, затова не можех да си представя, че древните египтяни са имали технологията, да не говорим за познанията да ги извличат от рудата. Въпреки това знаех, че са имали сериозни познания по металургия. Изабела ми беше разказвала, че древните египтяни вярвали, че естествените химически промени в подобни метали са магически и чрез тях съдбата и на най-обикновения фелах може да се промени и той да се превърне в могъщ фараон. Това беше нещо като древна алхимия. Тази идея силно ме заинтригува, особено след като научих, че са използвали намагнитизирана желязна руда, извлечена от метеорити, или тектитно стъкло, за направата на ритуални инструменти и че са смятали тази метална руда за свещена. Възможно ли бе астрариумът да е изработен от подобен метал? Мислите ми бяха прекъснати от викове, които долитаха от двора. Хвърлих един шал върху уреда, изтичах до прозореца и погледнах през процепа на щорите. Ибрахим спореше ожесточено с човека, който ни караше нафта за отопление. Заслушах се внимателно, караха се за сметката. Спуснах щорите и се върнах отново до бюрото, сърцето ми все още туптеше от страх.