Т. Лърнър - Сфинксът

— Това е невъзможно. Сигурно си сбъркал някъде — опитвах се да говоря спокойно.

— Приятелю, аз никога не бъркам.

— Добре. Ще дойда при теб веднага щом мога. Междувременно искам да си мълчиш. Чуй ме добре, Бари. Не казвай на никого нито дума.

Бях толкова развълнуван, че седнах отново на земята, опитвайки се да се преборя с внезапно обхваналия ме световъртеж. В съзнанието ми изплува образът на Фахир, след това на Амилия. Хермес. Лицето на Изабела. Помислих си колко развълнувана щеше да бъде, ако можеше да присъства на всичко това.

— Това е откритието на века, Оливър.

— Само ми обещай засега да си мълчиш. Не искам да се озовем в затвора за кражба на антика. Ще дойда при теб след няколко дни. И, Бари, за бога, моля те, пази се .

Връзката прекъсна, преди той да успее да ми отговори. Хвърлих поглед през рамо. С облекчение видях, че Андерсън спи дълбоко на хавлията си, а жената, която переше, си беше отишла.

Четири дена по-късно пристигнах в Александрия със самолет. Взех такси от летището и се отправих директно към апартамента на Бари на „Корниш“. Кооперацията, в която живееше, беше построена в неокласически стил в началото на двайсети век. Някога е била разкошна, но сега упадъкът й беше видим. Бари живееше там от три години и беше наел апартамента от мадам Тибишрани, която беше сирийска християнка. Тази пищна вдовица беше около шейсетгодишна и живееше на първия етаж заедно с дъщеря си, която беше инвалид. Тя поддържаше апартамента на Бари по време на честите му и понякога странни отсъствия, а освен това прилежно събираше пощата му. Обожаваше австралиеца и не даваше косъм да падне от главата му. Едновременно с това беше изключително толерантна към многото хора (повечето от които от женски пол), които бяха отсядали при Бари през всичките тези години.

Апартаментът му се намираше на третия етаж и имаше голяма тераса, която обхващаше ъгъла на сградата. Таксито ме остави точно под него.

Слънцето вече залязваше — приличаше на огромно червено око, наблюдаващо морето, над което вече се появяваха тъмните нощни облаци. Прозвуча призивът за вечерна молитва, този самотен мелодичен вопъл винаги предизвикваше някакви първични емоции в душата ми. На близкия площад се издигаше величествената бяла джамия „Абу ел-Абас“ със своите две кубета и високото минаре, устремено нагоре към Бога.

Малки групи от богомолци вече се отправяха натам. Усетих мириса на морето, в свежия бриз се долавяше ароматът на далечни брегове. Тази позната атмосфера ме натъжи. Хвърлих поглед към апартамента на Бари. Сърцето ми замря. Веднага разбрах, че нещо не е наред. Нямаше ги кафезите за птички, които обикновено висяха там, щорите бяха пуснати, а вратите затворени. Това никога не се беше случвало преди.

Пазачът мълчаливо ме пусна да вляза в сградата и след това отново седна на черния си пластмасов стол в дъното на стълбището. Изкачих стълбите на бегом. Вратата на апартамента на Бари беше заключена, издълбаното в нея магическо око, което трябваше да предпазва обитателите от злини, ме гледаше втренчено, сякаш се присмиваше на ужаса, който все по-осезателно ме обхващаше. Почуках силно с месинговото чукче по вратата. Не последва никакъв отговор.

Чух изскърцването на врата на долния етаж. Светлорусият кок на мадам Тибишрани се появи на площадката под мен. След това се показа и тя самата, съвсем неподходящо облечена в елегантна официална черна рокля. Стресна се, когато ме видя.

— Мосю Оливър, така ме уплашихте. Толкова беше ужасно, просто не можете да си представите.

Тя се качи бързо по стълбите и застана до мен пред вратата на Бари. Дори при това оскъдно осветление успях да забележа, че очите й са подути от плач.

— Опитвам се да открия Бари. Няма ли го?

Мадам Тибишрани въздъхна и помилва ръката ми.

— Горкият мосю Оливър, още ли не сте чули? Бари вече не е сред нас.

— Какво означава това?

— Претърпя злополука. От полицията твърдят, че е било самоубийство, но аз не им вярвам, мосю Оливър. Бари никога не би се самоубил. Никога.

Новината премина през мен като електрически шок. Залитнах и се облегнах на стената. Не можех да повярвам, че Бари е мъртъв. Струваше ми се невъзможно такъв огромен човек, изпълнен с живот, изведнъж да престане да съществува.

— Имате ли ключ от апартамента?

Изправих се, опитах се да се преборя с налегналата ме мъка и да прогоня лавината от спомени, които ме засипваха — вечерите, когато се напивахме тук заедно и слушахме „Ролинг Стоунс“; политическите ни спорове, които винаги завършваха с това, че Бари, след като изчерпеше всичките си аргументи, заставаше на глава и правеше някакво високопарно изказване, което нямаше нищо общо със спора ни, а ние с Изабела се превивахме от смях; нощта, когато го арестуваха, защото проповядваше гол от балкона си; денят, в който го посетих неочаквано и го заварих да храни в апартамента си двайсет улични котки.