Т. Лърнър - Сфинксът

Седнах колкото е възможно по-ниско в лодката, осъзнавах, че силуетите ни могат много ясно да се видят откъм брега.

Амилия избута лодката, соколът излетя и ние се понесохме по блестящите води далече от брега. Хвърлих тревожен поглед към нея. Имах чувството, че е станала по-висока, а лицето й блестеше. Тя вдигна платното и заяви:

— Сега навлизаме във водите на Озирис.

Платното се изду и заприлича на бялото крило на ибиса. Лодката проскърца и набра скорост, носът й започна да пори водите и се понесе към голямото светло петно, което луната хвърляше върху набраздената повърхност.

Огледах осветеното от луната езеро. Шумът от плясъка на водата в корпуса на лодката ставаше все по-силен, докато накрая се чу грохотът от огромни вълни, които се разбиваха в скали. Въпреки този шум не виждах нищо, освен леко набраздената водна повърхност на езерото. Усещанията ми за материалния свят около мен бяха започнали да се размиват. Имах чувството, че тук не важеха законите на физиката и молекулната структура на всички познати ми обекти се беше променила. Приведох се още по-ниско в лодката и се помъчих да намеря баланса между зрителните и слуховите си възприятия. Постепенно грохотът на вълните започна да отшумява. „Можеш да контролираш това — повтарях си аз, — можеш да контролираш демоните.“ Постоянно си напомнях, че правя това заради Изабела и заради Египет, такъв какъвто и двамата го обичахме. Щях да довърша пътешествието, което тя бе започнала, дори това да означаваше да жертвам живота си. Осъзнах с цялото си същество възможността тази мисъл да се окаже вярна.

Точно в момента, в който се поздравих, че отново съм възвърнал контрол върху сетивата си, видях нещо белезникаво, което се появи на повърхността на водата и след това отново изчезна. Чух съвсем ясно как нещо се удари в дървения корпус на фелуката. Погледнах зад борда й и видях един труп — дълги бели крака, венерин хълм, малки гърди, едва показващи се на повърхността, дълга коса, закрила лицето. Веднага я познах, това беше Изабела. Течението отмести косата от лицето й и тя отвори очи и се вгледа в мен.

Скочих на крака и извиках името й. Този път бях твърдо решил да я спася, да я изтръгна от смъртта. Този път съвместният ни живот щеше да протече така, както го бяхме планирали — щяхме дълго да живеем заедно, да имаме деца и да остареем един до друг. Този път тя нямаше да умре. Лодката опасно се наклони, когато се протегнах към нея и се опитах да хвана крака й.

— Тук съм, Изабела! — изкрещях аз.

Амилия ме дръпна назад.

— Тихо! Това не е истинската Изабела, Оливър!

Опитах се да я отблъсна, сълзите се стичаха по лицето ми, исках да прегърна тялото на жена си и да го стопля. Наведох се над водата, тя беше още там, бялата й кожа проблясваше като корема на мъртва риба. Отвори устни и прошепна:

— Помогни ми!

С мъка потиснах инстинкта, който ми казваше да се гмурна във водата. Затворих очи. Когато ги отворих отново, видях, че водата около бялото тяло на Изабела ври и кипи, а на повърхността се виждаха люспите на крокодилска опашка.

— Това не се случва наистина — едва промълвих аз, паниката ме караше да се задушавам.

По челото ми изби пот, за момент си помислих, че ще припадна. Повтарях си като мантра тези думи, докато вятърът носеше фелуката през езерото към далечния бряг.

Вече бяхме почти в центъра на огромното светло петно, което луната хвърляше върху водната повърхност. Имах чувството, че цялата планета вибрира и издава звук, подобен на жуженето на хиляди цикади. Ако някой ни преследваше, просто нямаше начин да не ни забележи в този момент. Тогава видях мъглата, която се носеше над водата като блестящ мираж. Завъртя се като миниатюрно торнадо, което започна да добива някаква форма над водата, сякаш самата лунна светлина се превръщаше в нещо. Вятърът ни закара право в гъстата мъгла и изведнъж усетих около себе си милиони движещи се крилца, насекоми, които се блъскаха в лицето ми, в косата ми, навлизаха в ноздрите ми и ме задушаваха. Това бяха нощни пеперуди, големи бели създания, които се въртяха и образуваха огромен облак. Целият въздух се изпълни с мек, задушаващ прашец, а аз отчаяно се опитвах да отблъсна от себе си кадифените им телца и да отворя пред себе си пространство, за да мога да дишам. Имах чувството, че белите ми дробове ще се пръснат. Тогава Амилия хвана ръцете ми и ги притисна здраво от двете ми страни.

— Успокой се! — каза тя и самата дума сякаш се стовари върху мен, също като белия прашец на нощните пеперуди, който полепваше по езика ми, по вътрешността на ноздрите ми и гореше по клепачите ми.