Т. Лърнър - Сфинксът

Докато се изкачвахме, храмът пред мен започна да се очертава по-ясно. Видях няколко паднали колони и една все още изправена стена, в единия край на която се виждаха съвременни тухли. Овенът спря пред поредица йероглифи, изписани върху вътрешната страна на стената. Амилия направи усилие да ме последва и застана на около метър встрани от овена. Стоях като прикован от погледа на животното. Той бе проницателно интелигентен, в него нямаше нито злоба, нито доброжелателство.

— Какво да правим сега? — усетих се, че шепна като в черква.

— Коленичи — каза Амилия и тя самата се отпусна на колене на земята.

Последвах я доста смутено. Овенът се скри зад стената и се спусна по хълма също толкова безшумно, колкото безшумно се бе и появил.

Амилия ми посочи знаците, издълбани в червеникавия пясъчник.

— На най-горния ред са изобразени най-висшите божества.

Видях образите на боговете. В центъра, обграден от други богове, в профил бе изобразена фигура с протегнати напред ръце, която носеше върху главата си рога на овен.

— Централната фигура е на самия Амун Ре — обясни Амилия. — От едната му страна е застанала Изида, от другата Нефтида, а до тях са Хор и Озирис. Концентрирай вниманието си върху Амун Ре, той е ключовата фигура.

Слънчевите лъчи образуваха идеален полукръг над стената, точно над изображението на бога. Светлината ставаше все по-силна и по-силна, докато фигурата бе обградена от пурпурен ореол. Стори ми се, че стана триизмерна и сякаш увисна във въздуха пред мен. В този момент се почувствах безкрайно щастлив и непобедим.

След това пред диска на слънцето премина една сянка. Беше птица, сокол. Той кацна на стената, изви глава нагоре и издаде пронизителен писък.

— Навлизаме във втория час. — Гласът на Амилия сякаш ехтеше. — Хор е при нас. Ще ви отведе във водите на Озирис.

Този път не се усъмних в думите й.

Тя ме сграбчи за ръката и заедно заслизахме по каменистия склон от другата страна на храма, следвайки сокола, който се спусна към върховете на палмите, растящи по брега на едно езеро. Стигнахме до гъсталака от палми и започнахме да си проправяме път напред, препъвайки се в падналите по земята мъртви листа и изгнили фурми. Най-накрая видяхме отново небето и достигнахме покрития със сол бряг на езерото. Соколът се стрелна над главите ни като черна стрела и продължи да ни води напред. Ботушите ми потъваха в мочурливата почва и скоро целите се покриха с водораслите, които се носеха в плитките води.

Чух силен шум зад гърба си и се обърнах.

— Следва ли ни някой? — прошепнах на Амилия.

Застанахме неподвижни и наблюдавахме какво ще се случи. В далечината се забелязаха лъчите на две фенерчета, които по пътя си осветяваха стволовете на палмите и ниските храсти. Стори ми се, че лъчите на фенерчетата се отразяват в проблясващите очи на стотици животни, спотаили се в гъсталака. Усетих, че от страх започна да ме облива пот, когато вятърът донесе до нас говора на двама мъже. Бях убеден, че разпознах гласа на Уолингтън и не можех да се отърва от мисълта, че ни преследва и вече е съвсем близко.

— Да вървим колкото може по-бързо и безшумно — нареди ми Амилия тихо, хвана ме за ръката и бързо ме поведе към лодката, вързана за един пън на брега на езерото.

Беше традиционна фелука, направена от тръстика. Платното й висеше на единствената мачта, а в единия й край върху пръчка бе закачен газен фенер. Соколът размаха крила и кацна отстрани на лодката, изви глава на една страна и ни изчака.

Както винаги в пустинята, нощта падна съвсем бързо. Само далечните светлини на средновековния град Шали — малки разпръснати точици от все още обитаваните сгради — светеха на хоризонта. Качих се на лодката след Амилия. Тя хвърли въжето, направи го колкото е възможно по-тихо, но аз вдигнах ужасен шум, докато се качвах в лодката. Не виждах никого, но това не означаваше, че враговете ни не бяха там. Докоснах ремъците, които здраво придържаха раницата с астрариума на гърба ми. Осъзнавах настъпилата промяна в сетивата ми. Във въображението си виждах сенките на фантастични създания, острият ми слух не можеше да разграничи какво се случваше близо до мен и какво надалече. Над нас ясно се виждаше луната във фаза три четвърти. Имах чувството, че протяга хиляди блестящи ръце към мен и ме вика при себе си.

Амилия проследи погледа ми.

— Древните египтяни вярвали, че душите на мъртвите спират да си починат на луната по пътя си към небето — каза ми тя шепнешком.