Т. Лърнър - Сфинксът

— Стой при мен, Оливър. Опитай се да се задържиш в реалността.

Чухме преследвачите ни, които преминаваха през храсталака зад гърба ни. Антилопата наведе глава, удари с копито земята и след това се понесе нагоре по планинския склон. Соколът я последва.

— Хайде!

Амилия незабавно тръгна след антилопата и започна да се катери по скалистия склон. Последвах я слепешката. Изкачвахме се все по-нависоко, а дланите на ръцете ми се разраниха от острите камъни за които се залавях. Всяко ново плато до което достигахме засилваше у мен усещането за безкрайност, сякаш се намирах в огромния открит космос, и докато се катерех се мъчех да се снишавам все по-близо до земята, за да не пропадна в тъмната бездна. Когато се опитах да се изкача на поредната канара кракът ми се подхлъзна и зад мен се понесе цяла лавина от пясък. Замръзнах от ужас, държах се отчаяно с две ръце за камъка над мен и стоях така, увиснал във въздуха.

— Набери се и се изкачи, трябва да го направиш!

Амилия се появи на канарата и ми протегна ръка. Чувствах се напълно изтощен и започнах да изпадам в паника. Опитах се да се набера на мускули и да се изкача, но не успях. Докато висях над бездната, направих огромната грешка да погледна през рамо. Далече надолу, в подножието на планината, видях лунната светлина, която се отразяваше от керемидените покриви и кирпичените стени на Шали, и осъзнах, че сме се изкачили много по-нависоко, отколкото можех да си представя. Зави ми се свят и за малко да се изпусна от скалата. Затворих очи и започнах да се моля.

— Не можем да променим съдбата. Трябва да се изкачиш тук! — Тонът на Амилия не търпеше възражение.

С огромно усилие успях да намеря опора с десния си крак, набрах се и успях да се изкатеря на канарата, като се хващах за всичко, което ми попаднеше под ръка. Лежах в тъмнината и едва дишах. Сърцето ми блъскаше като лудо. Едва забелязах отворите, издълбани в планината. Това бяха погребални тунели. Изкачвахме се по Гебел ал-Маута — планината на мъртвите — и почти бяхме достигнали върха й.

В настъпилата тишина, в която се чуваше само тежкото ми дишане, долових шума от стъпки и падащи камъни. Двамата мъже се изкачваха по скалите след нас. Имах чувството, че крайниците ми се движат в гъста, лепкава течност, всяко движение на всеки мускул представляваше огромно усилие. Страхът ми се бе превърнал в нещо подобно на екстаз. Въпреки това част от мен съзнаваше, че в момента сме в огромна опасност. Стоях като вкаменен и се взирах в безкрайния космос. Възможно ли беше да умра сега? Струваше ми се, че в някои отношения вече съм мъртъв.

В този миг един куршум изсвистя покрай ухото ми. Амилия ме дръпна рязко и аз се скрих зад един голям камък. Тя легна по корем и отговори на стрелбата. Куршумите отскачаха от твърдата скала и падаха на пясъка. Чу се писък, един от двамата мъже бе ранен.

— Тръгвай!

Амилия ме повлече за ръката, избута ме в един от погребалните тунели и ме последва. Долепих се плътно до каменната стена, а в това време два куршума попаднаха близо до входа на тунела.

— Помогни ми! — викна ми Амилия. — Нямаме време, ще бъдат тук след няколко минути!

Посочи ми купчина камъни, които сякаш нарочно бяха натрупани на няколко дървени дъски. Повдигнахме заедно дъските, докато камъните не се изтърколиха и затрупаха напълно входа. Облегнах се уморено на хладната скала, усетих лекия мирис на варовик. Астрариумът тежеше като олово в раницата на гърба ми.

— Как ще излезем от тук? — попитах аз.

— Не е необходимо да излизаме.

— Но тук вътре ще умрем!

— Имай ми доверие — каза Амилия и изтупа праха от ръцете си. — Хайде, трябва да вървим. Сега сме в петия час, точно както трябва.

Извади малко фенерче и го включи. Стените и таванът на тунела бяха изрисувани с ярки стенописи, които в моето наркотично опиянение ми се струваше, че се движат. Йероглифите и рисунките разказваха за живота на Озирис. Ето тук беше женитбата му с Изида, там Сет го убива. На другата стена беше изобразена историята на Изида, която магически възкресява съпруга си, като събира четиринайсетте части, на които е било разчленено тялото му.

Амилия вървеше пред мен и осветяваше пътя. Докато я следвах, усещах синия лотос във вените си и въздействието му върху сетивата ми. Светлината се отразяваше от лъскавия диск на украшението на главата й и под краката й се появяваха цветя — макове, лотоси и лилии, докато ме отвеждаше все по-навътре в недрата на планината. Силно впечатлен от това погледнах към ръцете си, чудех се дали и аз не бях започнал да се променям по някакъв начин. Протегнах ръка и пръстите ми затанцуваха пред очите ми, бяха пет, десет, сто на брой. Движеха се съвсем бавно, сякаш въздухът се бе превърнал в желе.