Т. Лърнър - Сфинксът

Стояхме така в странна прегръдка. Амилия беше зад мен, обвила с крака бедрата ми, стискаше здраво ръцете ми, а астрариумът беше между нас. В това време фелуката се носеше сред хаотично движещите се насекоми, които като че ли бяха смаяни от ситуацията, в която се бяха озовали.

Съзрях брега, към който се приближавахме, а в това време крилата на насекомите около нас се промениха и станаха по-твърди, блестящи и с по-тъмни окраски. Фокусирах погледа си върху създанията, които се носеха точно пред лицето ми. Тежките им телца трудно се справяха със земното притегляне, приличаха много на бръмбари. Изведнъж осъзнах, че това са скарабеи, една от формите, в които се появяваше богът Ра, символизираща възраждането.

Облакът изтъня, превърна се в стълб и се понесе към брега. Лодката го последва и скоро дървеното й дъно започна да стърже в солените кристали по плиткия бряг на езерото.

Пред нас се простираха пясъчни дюни, а в далечината се виждаха планинските вериги, които приличаха на великан, легнал да си почине. Времето минаваше и напрежението в мрака растеше, докато Амилия не наруши тишината. Гласът й прозвуча като камбана.

— Навлизаме в пясъчния свят на Сокар.

Не можех да повярвам, че времето е минало толкова бързо, предполагам, че това се дължеше на замъглените ми възприятия от наркотика. Точно в този момент чухме шума на моторница, която се приближаваше към нас.

— Бързо! — прошепна Амилия.

Хвана ме за ръката и ми помогна да сляза от лодката.

Стъпих на сушата, повърхността беше неравна от втвърдената сол и преплетената растителност. Единствената светлина идваше от луната и от блестящите крила на скарабеите, които летяха на зигзаг като черно-лилава змия и навлизаха в смълчаната пустиня.

Амилия ме дръпна, скрихме се зад някакви храсти и оттам започнахме да наблюдаваме лодката, която се движеше през езерото.

Лодката спря на брега и аз едва успях да различа лицата на мъжете, седнали до мотора. Единият беше арабин, а другият ми приличаше на европеец. Дали това не бяха Уолингтън и Мосри? Не можех да видя добре чертите на лицата им.

— Чакай тук! — прошепна Амилия.

Приведена и с фенера в ръка тя се затича към лодката като се прикриваше зад храстите. Изпукването на един настъпен клон накара единият от мъжете да погледне към нас. Стомахът ми се сви. Амилия постави ръце около устата си и издаде звук, който напълно наподобяваше вика на тръстиковия блатар. Видях как пред очите ми жената на средна възраст се превърна в истински партизанин и тогава разбрах, че не е забравила как се води битка в пустинни условия. Мъжът отмести погледа си, слезе от лодката и я издърпа на покрития със сол бряг.

Наблюдавах Амилия пред себе си, тя поднесе запалка към фитила на фенера. След секунда той се обля в светлина. Безшумно и съвсем точно тя го хвърли в моторницата. Той се разби в дървената й част, газта се разля и избухна в пламъци, които бързо обхванаха лодката. На светлината на тези пламъци разпознах Хю Уолингтън.

Двамата мъже се развикаха и скочиха в езерото. Амилия дотича обратно при мен. Резервоарът с горивото на лодката избухна и около нас се посипаха дървени отломки.

— Бягай! — изкрещя ми Амилия.

Изкачихме се на бегом по брега и навлязохме в трънливи храсталаци, в които изподрахме ръцете и краката си. Амилия ме тласкаше напред, а куршумите свистяха над главите ни. Имах чувството, че доста време си пробивахме път през гъсталака, докато най-после попаднахме на една пътека. Амилия посочи нещо над нас. На фона на тъмното небе се виждаше колоната от блестящи скарабеи. Тръгнахме след тях. Изкачвахме се все по-високо и по-високо, като притискахме телата си до скалите, за да не ни забележат преследвачите. Най-накрая стигнахме до обляно от лунната светлина плато, оградено отвсякъде от огромни канари, приличащи на фигури за шах, разпилени от някой невнимателен великан. Скарабеите се извиха за момент над главите ни и след това изчезнаха в нощното небе.

В центъра на поляната стоеше огромна антилопа, извитите й рога пробождаха луната, паднала ниско над хоризонта. На гърба й бе кацнал един сокол.

— Това са Сет, приел образа на антилопа, и Хор — промълви Амилия със страхопочитание.

Гласът й ми прозвуча доста странно и когато се обърнах към нея, направо не можах да я позная. Беше висока повече от метър и осемдесет, кожата й бе станала медна на цвят, а сивата й коса беше гъста и черна и стигаше до раменете й. На главата си носеше украшение от рога на крава, между които имаше златен диск. Отстъпих уплашен назад. Беше се превърнала в богинята Изида. След миг тя отново се появи в познатия ми образ, после пак се превърна в богинята. Очевидно халюцинирах, защото тя непрекъснато сменяше образа си пред очите ми. Хвана ме за ръката и ме задържа точно преди да падна. Бях замаян и напълно дезориентиран.