Т. Лърнър - Сфинксът

Стигнахме до дебела дървена врата, върху която бяха издълбани образите на някакви чудовищни животни. Пред нея с гръб към нас бе седнал възрастен мъж, превит на две.

— Това е пазачът — прошепна Амилия, като не можеше да прикрие вълнението в гласа си.

Възрастният мъж се обърна към нас. С ужас установих, че това е баща ми, беше гол, слаб, съсухреното му тяло бе превито на две.

Амилия ми подаде пистолета.

— Трябва да го убиеш — нареди ми тя.

— Не мога — отвърнах ужасен.

— Той не е този, на когото ти прилича.

Баща ми проплака, когато видя пистолета в ръката ми. Не можех да откъсна поглед от него. Спомените нахлуха в съзнанието ми — първия път, когато пускахме хвърчило на хълма, а баща ми ми показа как да размотавам канапа, така че вятърът да го подеме. Колко горд се чувстваше, когато успях да го издигна високо във въздуха. Учудването и радостта ми, когато по време на церемонията по завършването ни успях да го зърна от подиума. Беше се заклел, че би предпочел по-скоро любимият му отбор да загуби, отколкото кракът му да стъпи в университета. Последният път, само преди няколко седмици, когато го видях, застанал на входната врата, съсухрен и безпомощен, облечен в розовата жилетка на майка ми. Знаех, че образът пред мен е само химера, но когато насочих пистолета, той ми се стори невероятно истински.

Възрастният мъж се сниши и замръзна на мястото си, само бялото на очите му се виждаше в покритото му с прах лице. Започна да се моли и се протегна да прегърне краката ми, но звуците, които излизаха от устата му, не бяха човешки, приличаха по-скоро на ръмженето на някое животно.

Въпреки това не можех да натисна спусъка.

— Стреляй! — заповяда ми Амилия.

Вместо това отклоних пистолета надолу, ръката ми трепереше. Създанието се хвърли към мен, ръцете му се превърнаха в нокти на влечуго, кожата му потъмня и се покри с люспи. Ударих го с пистолета по главата и то падна на земята. След това бързо се извърнах, очаквайки нова атака откъм гърба си.

Нищо подобно не се случи, чувах само напевите, които Амилия повтаряше. Предположих, че това са заклинания от „Книгата на мъртвите“. Краката на животното се сбръчкаха и докато то се търкаляше и гърчеше по земята, лицето му се промени и се появи муцуната на хипопотам. След това челюстта му се разтегна, стана червена и огромна, от нея изскочи един ястреб врабчар и започна да кръжи над главите ни.

— Това е Бато на Изабела — прошепна Амилия. — Ще я отнесеш със себе си до края. Трябва да помогнеш на душата й да достигне отвъдния свят.

Протегнах се към птицата изпълнен със страхопочитание. Пърхането на крилете й събуди в мен стотици образи, обви ме с нейния аромат и чух нежния шепот на гласа й. Най-накрая ястребът кацна на рамото ми.

Амилия взе пистолета от ръката ми и отново го мушна в колана си. В този миг чухме експлозия в далечината, входът на тунела беше отворен.

Тичахме по тесния коридор в продължение на часове наред както се стори на уморените ми крайници. Когато вече бях изцедил от себе си и последната капка сила, стигнахме до огромна варовикова пещера дълбоко под планината. Тя приличаше на огромен храм с множество прекрасни кристални сталактити, които блестяха като стотици диаманти.

— Тук ще се срещнеш с твоя Ка, с твоя духовен близнак.

На пода на огромната зала блестеше голямо езеро от пламъци, които осветяваха тавана така, че той приличаше на купол на катедрала.

— Тръгни към пламъците — нареди ми Амилия и ме бутна напред.

Пристъпих внимателно към горящото езеро. Странното беше, че колкото повече се приближавах към него, толкова по-слабо усещах топлината му върху кожата си. Реших, че пламъците не са нищо повече от илюзия, затова се приближих и спрях на около половин метър от тях.

Пламъците добиха цветовете на дъгата и в същото време започнаха да отразяват всичко наоколо. После започнаха да се вият около самите себе си и накрая се превърнаха в гладка огледална повърхност. В нея видях отражението на собствения си образ. Стоях, вперил поглед в рошавия брадясал мъж по чието покрито с мръсотия лице имаше множество синини и драскотини. Едва разпознах учудените сини очи, които ме гледаха изпод червения слой прах. Вдигнах ръка, той също вдигна своята. След това за моя най-голяма изненада той протегна ръка към мен, а тя бе съвсем истинска и се подаваше от движещата се огледална повърхност.

Направих крачка назад и залитнах, а моят двойник ме хвана и ме задържа да не падна. Кожата ми пламтеше от допира му. Той стисна здраво ръката ми и сякаш се сля с тялото ми. В този момент загубих съзнание.