Т. Лърнър - Сфинксът

— Ти евреин ли си?

— Моето семейство е избрало да тръгне с Моше бен Амрам ха-Леви (Моисей) през разделеното море, а сърцата ни винаги са принадлежали на тази земя. Тук съм роден и тук ще умра. — И той попипа с пръсти пръстта по пода на пещерата. — Съжалявам за смъртта на жената, която беше с теб. Берберите ще отнесат тялото й и ще я погребат до съпруга й.

За момент отново видях в съзнанието си трупа на Амилия. Изведнъж ми мина през ума, че астрариумът бе взел прекалено много жертви. Обзе ме отчаяние. Опитах се да потисна надигащата се в мен паника и да пресметна още колко минути ми остават да живея. Може би бяха съвсем малко.

Огледах се. Стаята водеше към двор, рогозка от тръстика закриваше вратата към него. Синкавата светлина на зората се процеждаше между процепите в рогозката и през тях успях да зърна няколко кози, вързани за един кол, и една метална помпа за вода.

Очевидно пещерата някога е била гробница. Стенописи, изобразяващи ловни сцени и пиршества на боговете, покриваха стените й. Имаше огромно каменно огнище, издълбано в задната част на пещерата. Беше толкова голямо, че вътре можеше да застане приведен човек. По стените имаше полици, направени от сандъци за транспортиране на стоки, виждаха се надписите, на които бе изписано „Фурми от оазиса Сива“. По полиците бяха подредени консерви с храна, кондензирано мляко, имаше дори един буркан нескафе. Забелязах, че върху ниската масичка бе поставено радио. Имаше и една отворена табла, а по положението на пуловете личеше, че играта е била прекъсната по средата. Обикновената делнична подредба на стаята ме накара да се почувствам много по-спокоен.

Спрях погледа си върху стария човек. Кожата му висеше на гънки под брадичката, а лицето му бе изпъстрено с бенки и неравни пигментирани петна. Отново видях замъглените му от пердето очи. Невъзможно ми беше да определя възрастта му, предположих, че може би е над деветдесетгодишен.

— Къде се намирам? — попитах аз.

— На остров Арахи, в пещерата на Хор. Но трябва да побързаме. Ра почти се е надигнал над хоризонта и ти трябва да положиш „небесната кутия“ в ръцете на фараона колкото е възможно по-скоро. Знаеш притчата — владетелят се жертва за доброто на народа си, за известно време остава погребан, след това се издига и се присъединява към баща си на небето. Тази история се е разказвала от дълбока древност по всички краища на света.

Той се пресегна към врата си и с рязък жест скъса кожената каишка на която висеше нещо. Взе го и го постави в ръката ми. Беше голяма златна монета на която се виждаше релефното изображение на кон, изправил се на задните си крака.

— Това е монетата на Нектанебо — каза той. — С нея фараонът е заплатил на моя праотец. Вземи я, тя ще те пази.

Някъде далече отвън се чу шум от бягащи стъпки. Погледнах Йедания.

— Ще ни открият — промълвих аз. — Ще ни убият и двамата.

Йедания постави ръката си върху моята, за да ме успокои.

— Имай вяра. Ела, време е да се изправиш лице в лице със собствената си смърт.

Стъпих върху пръстения под и той ми помогна да се изправя. Пробвах внимателно да отпусна тежестта върху ранения си крак и установих, че ме боли много по-малко. След това пуснах монетата в джоба си. Навън изкукурига петел, после се чуха викове.

— Трябва да побързаме — каза Йедания.

Вдигна астрариума и наведе почтително глава, когато го положи в ръцете ми.

— За теб и Нектанебо, моят господар. Нека боговете ви закрилят.

Поведе ме към огнището в задната част на пещерата, премина през изстиналите въглени и бутна покритата със сажди задна стена. За моя изненада тя се отвори и зад нея се показа огромна пещера.

— Бързо! — каза той и с жест ме подкани да вляза в нея.

Огледах помещението в което се намирах, нямаше нищо, освен каменни стени, под, покрит с пръст, и един древен стенопис, осветен от два фенера, закачени за тавана.

— Но къде е ковчегът? — попитах аз.

— Ти си избраният. Дарбата на Озирис ще те води — отвърна ми Йедания и се върна в предното помещение. — Нека Амун Ре и моят Бог те пазят.

Гласът му отекна в стените, той затвори тайната врата и ме остави сам в гробницата.

Въздухът беше сух и слабо миришеше на парафин. На стенописа бе изобразен Сет, който пробождаше Озирис. Предположих, че това е алегория на победата, изобразена от похитителите на Нектанебо. Оставих астрариума на земята и накуцвайки, тръгнах по пръстения под, а след левия ми крак оставаше кървава следа. Затворих очи, концентрирах се върху земята под босите ми крака и за първи път в живота си се опитах да установя геологическия строеж на терена без помощта на каквито и да било научни изследвания.