Т. Лърнър - Сфинксът

С периферното си зрение забелязах как Амилия дръпна затвора на пистолета и се чу изщракване.

Проехтя изстрел. Сърцето ми подскочи. Вперих поглед в Уолингтън, бях изненадан, че изобщо виждах нещо, и в този момент забелязах, че куршумът на Амилия го бе поразил право в корема. Втори куршум го улучи в слепоочието, той се завъртя и се строполи на земята. Кръвта му се лееше около него.

В мен се надигна ужасен писък, но имах чувството, че чувах пищенето на някой друг. Изпаднах в шок, едва си поемах въздух, но когато Амилия се обърна към мен и видях, че ме гледа спокойно, а ръцете й изобщо не треперят, започнах да се овладявам.

Вдигнах ръка и й извиках:

— Добре съм.

Въпреки това усещах, че ботушът ми започна да се пълни с кръв.

— Можеш ли да се движиш? — попита ме тя.

Надигнах се и се подпрях на здравия си крак. Усетих силна болка. Но в този момент откъм дъното на пещерата проехтя още един изстрел. Усмивката на Амилия замръзна на лицето й. Очаквах да се обърне и да отвърне на изстрела, но вместо това тя залитна назад, разпери ръце и пистолетът й падна шумно на земята.

В последвалата тишина чух тежките стъпки на мъжа, който тичаше през пещерата към мен. Бях съкрушен от загубата на Амилия. Но в момента нямах време да тъжа. Започнах да се влача възможно най-тихо по покрития с лишеи под на тунела, молех се преследвачът ми да не забележи кървавата диря, която оставях след себе си. Огледах се и потърсих някакво оръжие за защита. Видях тежък камък, вдигнах го и зачаках, като отчаяно се опитвах да контролирам дишането си. Стъпките се приближиха към мен, но точно преди да достигнат до мен в стената на пещерата зад гърба ми се отвори пролука и нечия ръка ме издърпа в нея.

Един възрастен мъж ми помогна да се изправя и ме подкрепяше, докато стигнахме до малка лодка с гребла, която се носеше по подземната река. Помогна ми да се кача в нея и аз се строполих на дъното й. Промърмори нещо на някакъв непознат за мен диалект и хвърли една черга върху мен. Докато се навеждаше, забелязах, че очите му са съвсем бели, премрежени от перде.

Той отблъсна лодката и ние се понесохме по тъмните води, осветявайки пътя си само с един газен фенер. Нямах никаква представа накъде отиваме. Сталактитите под които минавахме ме заслепяваха, светлината от фенера се отразяваше в хилядите им кристали. Чувствах как кръвта изтича от тялото ми.

Върху тъмночервеното поле под клепачите ми се появи блестящо оранжево петно и отново се върнах в съзнание. Чух шума на капеща вода и усетих острия мирис на оборски тор и влажна слама, и неподражаемия аромат на ябълков тютюн за наргиле. Отворих очи и осъзнах, че стискам нещо в ръката си. Погледнах надолу. В шепата си държах перо, кафяво перо от ястреб врабчар.

Лежах върху нисък диван, покрит с ярешка кожа. Възрастният мъж седеше до мен, в скута си държеше купа с вода и се усмихваше. Беззъбата му уста бе хлътнала в набръчканото му лице. Докато произнасяше нещо, което ми прозвуча като молитва, той вдигна една чаша и изля студената вода върху лицето ми. Изненадан, аз се опитах да изтръскам водата и едновременно с това да си поема въздух.

Главата ме болеше, но въпреки известната дезориентация и изостреното ми възприятие към цветовете съзнанието ми в момента бе съвсем бистро.

— Не те разбирам — казах аз на арабски.

— Това е защото говоря на древен език — отвърна ми той, също на арабски. — Това е арамейски. Извини ме, че те облях с вода, но трябваше да го направя. Сега сме в десетия час.

Отпуснах се назад на възглавниците, а той се наведе и огледа раната на крака ми, която беше покрита с лапа от кафяво-зелен мъх. Дръпнах уплашено крака си назад. Лапата се разхвърча на всички страни. Той ми се скара и отново върна мъха на мястото му.

В този миг се сетих за астрариума. Вдигнах ръце към раменете си, раницата ми я нямаше. Огледах се като обезумял наоколо. Мъжът разбра тревогата ми, протегна се към малката плетена кошница в краката си и извади от нея астрариума, увит в омазнена ярешка кожа.

— Не се бой, приятелю, съкровището ти е на сигурно място. Настъпи последният час от пътешествието ти и аз успях да възстановя здравето и зрението ти.

При тези думи той докосна клепачите ми, от пръстите му се носеше острият мирис на лапата.

— Аз съм Йедания бар-Ишмаел — продължи той. — От векове моето семейство пази тайната гробница на Нектанебо II, още от времето, когато моят далечен предшественик е бил нает за телохранител от фараона при остров Елефантина.