Т. Лърнър - Сфинксът

Стори ми се, че дочух престрелка в далечината, но се опитах да не обръщам внимание на страха си, да концентрирам цялото си внимание върху земята, за да усетя резонанса й и да чуя какво ми говори. Цялото неверие, което някога бях изпитвал към дарбата си и което ми беше пречило, изчезна и в този момент съвсем ясно успях да видя пластовете в скалите около себе си.

Придвижих се бавно, без да обръщам внимание на болката в левия си крак и застанах в центъра на помещението. Затворих очи и прокарах петата на десния си крак напред-назад по пръстения под. Усетих някакъв ръб в повърхността.

Коленичих и започнах като обезумял да копая с пръсти отъпканата пръст и пясък. Отдолу се оформи ясно очертана линия, приличаше на прав ъгъл. Изрових още малко пръст и скоро се очерта целият ковчег. Беше с размери около метър и двайсет на два метра. Изчистих от пръстта мястото точно по средата и открих картуша. Бях виждал този картуш вече няколко пъти. На него бе изобразено щраусово перо, символът на Нектанебо II. Но когато коленичих до ковчега, прилепил длани плътно до земята, не почувствах абсолютно нищо. Мястото имаше същата плътност, както и останалата част от пода.

Изправих се и се отдалечих от ковчега, преместих се няколко метра наляво, по-близо до стената. Усетих гъделичкане по петите си. Тук структурата рязко се променяше, усещах го така ясно, както виждах светлината пред очите си. Картушът беше подвеждащ, беше сложен там, за да заблуди похитителите на гробове и да ги накара да копаят на погрешното място.

Коленичих отново, прокарах ръце по пода. Почувствах малка кръгла издатина под пластовете засъхнала кал и камъни. Започнах да ровя с пръсти и попаднах на една метална халка. Събрах всичките си сили и започнах да я дърпам. Раната в крака ми започна ужасно да ме боли, но аз не й обърнах никакво внимание. Времето ми изтичаше. С ужасен шум в пода се отвори една врата и зад нея се откри обширен гроб, в който беше положен дървен ковчег.

Скочих в гроба и обиколих ковчега, беше съвсем обикновен и толкова стар, че дървото по ъглите беше съвсем изгнило. Единствената украса по него беше изрисуваната врата през която Бато на починалия да може да премине. Като изключим това, ковчегът беше необичайно прост, като че ли онези, които бяха погребали Нектанебо, се бяха постарали да му осигурят само най-необходимото за задгробния му живот. Стоях надвесен над дървения капак, краката ми трепереха от нервно очакване, целият се разкъсвах от вълнение, че ще се изправя лице в лице с великия Нектанебо.

Излязох от гроба и взех астрариума. Датата на смъртта ми беше непроменена. Двете стрелки почти се бяха слели, което означаваше, че фаталният момент е съвсем близо. Нямах време за губене, нямаше никакво значение какво щеше да се случи с астрариума, Мосри така или иначе щеше да ме убие. Единствената ми надежда бе да успея да завърша мисията си и след това да се укрия или да се опитам да избягам.

Слязох отново в гроба, взех един голям камък и счупих капака на ковчега. Старият дървен похлупак се разцепи, издавайки невероятен шум. Спрях и се ослушах. След това извадих от джоба си перото от Бато на Изабела и го поставих в ковчега. Ако моментът на смъртта ми наближаваше, исках поне да съм сигурен, че тя ще намери покой.

Изведнъж чух викове откъм пещерата на Йедания, последва стрелба и шум от счупени мебели. Без да се замислям повече изкъртих целия капак на ковчега. Вътре имаше мумия със златна маска върху лицето. Намръщих се и я огледах по-отблизо. Разпознах чертите на лицето въпреки накъдрената изкуствена брада, това беше маска на красива жена. Бях виждал това лице, това беше лицето на сфинкса, който затисна Изабела и причини смъртта й. Бях го виждал и в сянката, хвърлена от астрариума. Това беше лицето от дисертацията на Амилия и от рисунката на Гарет — Банафрит, върховната жрица и любима на Нектанебо. Вдигнах маската и под нея видях изсъхналата почерняла кожа, но въпреки това си личеше, че жената е била изключително красива. След това забелязах, че под потъмнялото памучно платно, което покриваше цялото тяло, се очертаваха женски гърди. Върху мумията беше поставено филигранно украшение с мъниста.

Обзе ме отчаяние. Облегнах се на стената на гроба и се загледах в златната маска, която бях оставил настрани. Това трябваше да бъде ковчегът на Нектанебо. Дали цялото ми пътешествие не беше напразно, защото не бях успял да събера на едно място астрариума и законния му притежател? За момент се почувствах смазан от тежестта на задачата, с която се бях нагърбил. След това огледах по-внимателно маската и открих няколко йероглифа, изписани върху челото й. И веднага разпознах шифъра на Гарет. „Когато поставиш пеещата тръстика в устата на лъва, пясъците ще запеят.“ Едва сега забелязах, че украшението върху главата на мумията прилича на лъвска грива. Защо ми се стори толкова познато? Започнах отчаяно да ровя из паметта си и тогава се сетих, че с една и съща дума се обозначаваше както „лъв“, така и Хатор — отмъстителната богиня с глава на лъв, сестрата на Изида. Ами ако „небесната кутия“ трябваше да бъде занесена при Банафрит, а не при Нектанебо и да бъде свързана с женското, а не с мъжкото начало? Това все още не решаваше загадката с пеещата тръстика. Изстрелите отвън вече се чуваха съвсем близо. Опитах се да се съсредоточа и да успокоя бесния ритъм на сърцето си. Взех астрариума в ръце, ключът Уаз все още бе вкаран в механизма, дългото му тяло стърчеше от едната страна на устройството. Мисли, мисли — в съзнанието ми започнаха да се преплитат и наслагват факти и образи… Тръстика. Уаз. Пеене. Бързо извадих ключа от механизма. Краят му представляваше два дълги зъба, по-дълги от тези на обикновен ключ. Тогава се сетих на какво ми бе заприличал ключът Уаз, когато го видях за първи път — на камертон.