Т. Лърнър - Сфинксът

— В името на Бога, господин председател на Кнесета, дами и господа, позволете ми първо да изразя своята най-искрена благодарност към господин председателя за дадената ми възможност да се обърна към вас… Днес идвам тук, на ваша земя, за да установим мир и да създадем условия за нов живот. Ние всички обичаме тази земя, която е земя на Бога, а ние всички, мюсюлмани, християни и евреи, почитаме Бог. Не обвинявам всички, които приеха решението ми, когато го съобщих пред целия свят в речта ми, изнесена пред Народното събрание на Египет. Не обвинявам и тези, които приеха решението ми с изненада, дори с удивление, а някои от тях бяха обзети и от недоволство…

Значи кортежът и Рейчъл бяха пристигнали в Йерусалим. Мирната инициатива ще продължи, помислих си аз с удовлетворение и облекчение, а в това време хората в кафенето стъписано мълчаха.

Облегнах се назад и усетих, че в джоба ми има нещо — златната монета, която Йедания ми беше дал. Извадих я и разгледах внимателно гордия профил на Нектанебо II. Подхвърлих монетата във въздуха, хванах я и я поставих на дланта си, показваше ези.

Наблюдавах като хипнотизиран как блестящата синя вода се разбиваше в носа на моторницата. Беше изминала повече от година, откакто напуснах Египет, но дори и сега имах чувството, че всичко се беше случило на някой друг. Като че ли спомените и необходимостта да им намеря логично обяснение бяха започнали да превръщат отминалите събития в мит.

Видяха се отблизо очертанията на гръцкия остров Докос, където живееше господин Именанд. Следвайки инструкциите на помощника му бях взел самолет до Атина, а след това наех лодка, с която да стигна до дома на бизнесмена. Въпреки че той бе определял хода на живота и кариерата ми през последните дванайсет месеца, не бях виждал господин Именанд от срещата ни в Александрия и сега се чудех защо този толкова саможив човек изведнъж настоя да се видим.

Близо до лодката ни се появи делфин, перката му ту се подаваше, ту изчезваше под водата, докато си играеше и се състезаваше с нас. Морето блестеше като тюркоаз — цяла една водна вселена, която криеше едновременно тайнства и избавление.

Докато моторницата се носеше по Егейско море си спомних за последния ден, който прекарах с Изабела, денят на смъртта й. Спомних си силното въодушевление, изписано на лицето й, когато се показа от водата и обяви, че е открила астрариума. Спомних си и паниката, която я бе обзела предишната вечер, както и кошмарите й.

Не я бях сънувал от месеци. Знаех, че винаги щях да я нося в себе си, но една сутрин се събудих и осъзнах с известна тъга, че тя окончателно ме е напуснала. Ако човек имаше душа, нейната най-после бе намерила покой.

След като се върнах в Лондон, накарах Гарет да се премести от онази квартира и да заживее в собствен апартамент. Беше много зает със записите на първия си албум, но най-важно от всичко беше, че като че ли завинаги се бе отказал от амфетамините. Между нас се бе установила някаква нова връзка и за първи път от детството му се чувствахме добре в компанията един на друг. Заведох го дори да види баща ни и тримата отидохме на стадиона „Брънтън Парк“, на който любимият ни отбор „Карлайл Юнайтед“ загуби, но това беше без значение, защото моето внимание беше изцяло насочено към тях двамата. За първи път от смъртта на майка ми видях баща ми в толкова добро настроение.

Редовно поддържах връзка с Рейчъл. Тя се бе върнала в Ню Йорк, а статията й за Садат се бе появила на първа страница на списание „Тайм“. Бяхме разговаряли няколко пъти по телефона, но като че ли нито един от нас не искаше да разговаря за онази невероятна история с астрариума.

Междувременно Мустафа с удоволствие управляваше новото нефтено находище в Египет. Спазвайки обещанието, което бях дал на Бил Андерсън да му се отплатя за услугата, бях включил и него в сделката. Той получаваше малък процент от печалбата, в замяна на което осигуряваше безплатна противопожарна охрана и потушаване на пожари, в случай че имахме нещастието някъде да се получи пробив. Това беше моят начин да благодаря на тексасеца. Фахир беше изчезнал, но от време на време получавах от него по някоя картичка от интересни в политическо отношение страни като Алжир, Гватемала и Шри Ланка. Така и не разбрах за кого в действителност работеше. Франческа се беше оттеглила в „Каза ди Рипоза“, старческия дом, в който отиваха европейците, и бе изпаднала в пълна сенилност. Вила „Брамбила“ беше дадена под наем, но бях прехвърлил на Адел собствеността на апартамента, в който живееше. Това беше най-малкото, което можех да направя за него.