Т. Лърнър - Сфинксът

Президентът Садат и министър-председателят Бегин си бяха поделили Нобеловата награда за мир в края на годината. Като че ли най-после в този район се долавяше оптимизъм.

Животът продължаваше и може би и аз трябваше да се чувствам по-щастлив.

Но хъсът, който изпитвах при откриването на всяко ново нефтено находище, бе изчезнал завинаги. Когато пробите показаха, че вторият кладенец на новото нефтено поле има капацитет от осемнайсет хиляди барела на ден, бях доволен, но в никакъв случай не бях така развълнуван, както се чувствах преди. Открих, че изпитвам нужда да използвам ясновидските си способности за по-духовни цели. Може би господин Именанд, който бе обещал да подкрепя всички начинания на основаната от мен компания, интуитивно бе схванал настъпилата в мен промяна. В крайна сметка срещата беше по негово, а не по мое настояване.

След блестящото слънце навън ми беше необходимо известно време, докато привикна към сумрака в стаята, където бях поканен, за да се срещна с господин Именанд. Отправих се по прекрасен персийски килим, който покриваше мраморния под. С изненада установих, че въпреки огромния си размер като зала в художествена галерия всъщност е болнична стая. Мъжът, подпрян на възглавниците, беше възрастен и немощен, лицето му бе изпито от болестта, а под очите му имаше тъмни сенки.

— Добре дошъл, Оливър. — Гласът му прозвуча съвсем немощно.

— Господин Именанд, вие май не сте добре.

Думите ми прозвучаха толкова нелепо в присъствието на човек, който очевидно бе съвсем близо до смъртта. В настъпилата тишина чух ясно как дишането на Именанд стана все по-трудно, прозвуча като птица, която пърха в клетката си в опита си да излезе от нея.

— Не съм добре ли? — повтори той и сухо се засмя. — Умирам най-после, слава богу!

Направи ми знак да се приближа към него. Една лампа светна, като че ли с движението си бях предизвикал това. Сега успях да огледам стаята по-добре. С удивление видях, че освен леглото и медицинската апаратура около него, единственият друг предмет в стаята е огромна каменна статуя на сфинкс. Намираше се до стената и лицето й беше скрито в сянка, но аз имах чувството, като че ли в стаята присъстваше трети човек.

До леглото имаше кожено кресло поставено така, че господин Именанд не трябваше да помръдва нито една част от тялото си, за да вижда човека, с когото говори. От другата страна на леглото беше поставена система с прозрачна течност в нея, а маркучът й минаваше под ръкава на пижамата на възрастния човек. На нощното шкафче имаше порцеланова чиния, в която беше сложен полуобелен нар. Яркочервените му семки се бяха разпилели по порцелана.

— Знаеш ли, избрах те, защото ти много приличаш на мен, още един Орфей… — прошепна той, гласът му бе едва доловим.

— За какво ме избрахте?

— Ти ще бъдеш моят наследник. А моето завещание включва много повече от материални придобивки.

Погледнах го, бях напълно объркан. За какво говореше? Съсредоточих вниманието си върху дланите му, които лежаха върху чаршафа и приличаха на стари кожени ръкавици. Сториха ми се някак си изоставени, като че ли той вече бе започнал да напуска тялото си.

Господин Именанд заговори отново, този път гласът му звучеше по-силно и по-уверено:

— Така и не ти благодарих за това, че върна астрариума.

Вдигнах стреснато поглед. За момент реших, че не съм го чул правилно.

— За какво говорите?

Изненадата и объркването ми ме накараха да се държа непочтително. Кой беше той? И откъде знаеше това? Имах странното усещане, че всички събития в живота ми са водили точно към този момент. Възрастният мъж се надигна с огромно усилие.

— Нямаме време за игрички, Оливър — каза той с дрезгав глас, пръстите на ръцете му потреперваха. — Няма значение дали ще ми повярваш, или не, но аз ти дължа обяснение. Ще ти дам последните парчета от загадката, която се простира доста по-назад във времето, отколкото можем да си представим. Има още една скрита истина за астрариума. Моля те, Оливър, за момент забрави скептицизма си. Направи това удоволствие на един умиращ човек.

И той се отпусна уморено на възглавниците. Кимнах, безпокоях се да не би с въпросите си да ускоря смъртта му.

— Слушам ви.

Господин Именанд въздъхна уморено и след това започна да ми разказва историята си:

— Нектанебо е имал много жени, много съпруги, но една от тях е обичал най-много от всички — Банафрит. Тя е била не само върховна жрица, но и велик астроном и астролог и е поддържала връзки с най-големите умове по онова време от Гърция и Вавилон. Онази статуя на сфинкс е направена в нейна чест и е оцеляла и до ден-днешен. Мисля, че си видял друг такъв сфинкс на дъното на пристанището в Александрия, сред руините на някогашния великолепен град.