Т. Лърнър - Сфинксът

Класическият портик на храма с колоните от двете му страни бе започнал да се руши под въздействието на вятъра и пясъка. Бяха запазени само няколко ниши, в които навремето сигурно са били наредени статуи. Вътре имаше поредица от малки стаи, построени така, че чрез играта на светлината и сенките да създават мистериозна атмосфера. Това ми напомни картините на Де Кирико и аз едва ли не очаквах Изабела или някоя гръцка богиня да се появи от някое тайнствено помещение.

Амилия клекна до входа и извади от раницата си шишенце, чаша и малък кафяв плик. Отвори шишенцето, напълни чашата с нещо, което ми заприлича на вино, и след това изсипа в нея синкавия прах, който се намираше в плика.

— Това е за теб. Тази церемониална чаша ще ти помогне да погледнеш през очите на бога — заяви тя и ми я подаде. — Ти си щастливец.

Изгледах съдържанието на чашата подозрително, бях станал много предпазлив след последните ми преживявания в катакомбите.

— Изпий това, Оливър. Нямаш избор, трябва да отвориш сетивата си, за да можеш да възприемеш всичко по по-различен начин.

— Нямам намерение още веднъж да се подлагам на подобно нещо. Ами ако бъдем нападнати?

— Аз ще те пазя.

Изгледах я внимателно. Въпреки че беше въоръжена и въпреки някогашната й военна подготовка, ми беше трудно да си представя, че може да се справи със закоравели престъпници.

— На моя страна е елементът изненада, Оливър, а освен това познавам местността много по-добре от Мосри и Уолингтън.

Поклатих глава.

— Миналия път имах късмет и оцелях. Не мислиш ли, че е прекалено опасно?

— Слушай какво, мислиш ли, че Фахир и всички, които работят за Садат, биха ни оставили да се справим с това сами, ако не бяха убедени , че мога да те защитя? Трябва да можеш да видиш онова, което жреците са виждали, да разпознаеш символите, когато се появят пред очите ти. Моля те… вече е прекалено късно да се откажеш.

Амилия бутна чашата под носа ми, усетих острата миризма на червено вино, примесена с аромата на цветя.

— Това е червено вино, подправено със смес от мандрагора и син лотос. Сигурно си ги виждал изрисувани по стените на гробниците. Египетските жреци са пиели такава смес, за да изострят сетивата си. И ти трябва да я изпиеш.

Аз стоях нерешително.

Амилия изведнъж се ядоса и се изправи на крака.

— Добре тогава, тръгвам си, а ти реши какво ще правиш от тук нататък. Можеш да рискуваш живота си, като си мислиш, че всичко това е някакво безвкусно представление, което се разиграва за твое удоволствие. Или можеш поне веднъж в живота си да се посветиш изцяло на някоя кауза!

Тя ме изгледа ядосано и си тръгна. Вдигнах поглед към слънцето, сърцето ми блъскаше като лудо. Знаех, че трябва да изпия сместа. Амилия се отдалечаваше с решителна стъпка.

— Чакай! — изкрещях аз и се затичах към нея, препъвайки се по пясъка.

Тя все още държеше чашата в ръката си. Подаде ми я и аз изпих горчивата течност в нея.

Докато с Амилия седяхме облегнати на каменната стена, все още топла от слънцето, усетих как съзнанието ми започна да се прояснява. Спомените ми изчезнаха, сякаш всичко беше покрито с бяло платно. Усещах събитията от настоящия момент много по-осезателно от когато и да било. Частиците, от които бяха изградени камъните, ми се струваха много по-големи, небето бе станало наситено виолетово, а героичните усилия, с които една малка мравка влачеше някакво зрънце по каменната стена до коляното ми, ми се сториха направо невероятни, сякаш бяха алегория на моята собствена борба за оцеляване.

Нещо пред мен се раздвижи. Вдигнах глава. През отвора в стената съзрях силуета на един овен, застанал гордо върху голям камък малко встрани от храма. Последните слънчеви лъчи обагряха руното му в златно, а огромните му извити рога и брадата му показваха, че това е водачът на стадото.

— Великият бог Амун Ре е тук — прошепна Амилия.

— Ти виждаш ли животното? Истинско ли е?

— Какво значи истински, Оливър? — отвърна тя с усмивка.

Животното се приближи към нас. Сега можех да видя вертикално разположените му зеници и златнозелените му ириси. То се загледа право към нас, след това наклони глава по посока на пустинята и направи стъпка назад.

— Трябва да го последваш.

Тонът на Амилия ми даде да разбера, че нямам никакъв избор. Животното се обърна, прекоси развалините и се отправи към останките на храма на Амун Ре. Последвах го, отказал се вече да анализирам собствените си действия.