Т. Лърнър - Сфинксът

— И как завършва това метафизично пътуване?

— В осмия час портите на гробницата се отварят, за да позволят на душата да напусне Сокар. В деветия час се преминава обратно през водите. В десетия час душата се възобновява чрез потапяне във водите.

— Колко рисковано ще бъде това пътуване?

Амилия и Фахир се спогледаха.

— То е последната ти надежда — отвърна Амилия. — Мосри те чака там навън, а и Хю Уолингтън е с него. И двамата желаят астрариума повече от всичко на света. Предполагам, че Хю може да се е досетил накъде ще се отправим, макар че все още не знаят, че ще действаме заедно. Ще положа всички усилия да те пазя, доколкото силите ми позволяват.

— А ако остана в Александрия?

— Мосри много скоро ще те убие — отговори ми Факир без всякакви заобикалки.

Обърнах се към Амилия. Тя само повдигна рамене и започна да опакова астрариума.

— Според картата в единайсетия час ще бъдеш на един остров в езерото Арахи и зрението на бога, както и на душата, която го съпътства, е напълно възстановено. В последния, дванайсети, час, с настъпването на новия ден Ра навлиза в източния хоризонт, докато душата на умрелия се изкачва на небето и се превръща в звезда.

— Което означава, че ще успея да занеса астрариума при мумията на Нектанебо и датата на смъртта ми ще се премести в далечното бъдеще, така ли? — попитах аз. — Защото не възнамерявам да се превръщам в звезда на небето.

— Ако такава е волята на боговете, Оливър — отвърна ми Амилия съвсем сериозно. — Според мен в живота на човека има много пътища, които се движат паралелно. Свободната ни воля се изразява единствено в избора, който правим, по кой път да поемем във всеки определен момент, но пътищата са предначертани. Изабела много добре знаеше, че в онзи ден беше напълно възможно да умре. Тя също така знаеше, че ти ще поемеш задачата след нея. Въпросът сега е имаш ли силата и характера да доведеш мисията докрай?

Отново се замислих за брака ни. Мисълта, че Изабела се бе омъжила за мен само заради някакво предсказание, не бе престанала да ме преследва. Наистина ли е била до такава степен обсебена от астрариума?

Хвърлих поглед към механизма, тази древна плетеница от зъбчати колела и пророчества, и си спомних колко отчаян се чувствах поради това, че цялото внимание на Изабела беше насочено към откриването на астрариума. Тогава имах чувството, че нея просто я няма и не е в състояние да обърне внимание на нищо друго около себе си. Започнах да гледам на работата й като на съперник. Може би интуицията ми се е оказала съвсем вярна.

Ами баща ми и Гарет, щях ли да ги видя отново? Погледнах часовника. Бях тук вече повече от час, един безценен час от малкото, които вероятно ми оставаха да изживея.

— Какво ще загубя, ако откажа да тръгна? — попитах аз.

— Нищо друго, освен живота си, ако вярваш на предсказанието или ако вярваш на Мосри.

Фахир посочи към телевизора. В момента показваха кортежа на Садат, който преминаваше границата при Синай и навлизаше в пустинята. Рейчъл също пътуваше с този кортеж.

— Има още нещо, което трябва да знаеш — продължи Фахир. — Подозираме, че Мосри знае всички подробности за тайната среща между Садат и Бегин, знае дори часа, в който ще се срещнат. Принц Маджид се нуждае от астрариума точно в този момент, Оливър. Той иска да унищожи всички възможности за постигане на съгласие.

Амилия сложи ръката си върху моята.

— Тръгваме след час.

Шейхът беше облечен в традиционна раирана берберска джелаба и седеше с кръстосани крака върху килима, постлан на пода на кирпичената къща. Изглеждаше около седемдесетгодишен и по едната му буза, та чак до носа му, имаше голям зигзаговиден белег. Той спря по средата на изречението, погледна ме пренебрежително и отново се обърна към Амилия, с която разговаряше още от момента, в който пристигнахме в древното селище Сива. И двамата говореха на диалект, който ми беше непознат. От време на време долавях думата „сестро“, която ме караше да се замисля каква точно е връзката помежду им.

Отпих от черния чай, който ми бяха донесли. Вкусът му бе силно подправен със сироп от рози. Зачаках Амилия да ми обясни какво точно се случва в момента. Най-после тя ми обърна внимание:

— Шейх Сюлейман е бербер, той е мой стар приятел. Тази общност живее тук от 10 000 години преди Христа. Те, както и няколко търговци бедуини, са единствените хора, които постоянно живеят в Сива.

Шейхът каза нещо и двамата се разсмяха.