Т. Лърнър - Сфинксът

— От тук започва пътешествието ни — каза Амилия и посочи към храма.

Неговата външна стена, която много приличаше на укрепление, се издигаше над нас. Тук-там в стената имаше по някой квадратен прозорец.

— По времето на Александър Велики оракулът в Сива е бил един от шестте най-известни оракули в древния свят. Това е било първото място, което Александър е посетил, след като стъпил на египетска земя. Дошъл е тук, за да получи благословията му като син на Амон и син на Нектанебо II, с други думи, като син на Бога. По онова време много амбициозни мъже са постъпвали по този начин. Този храм е първият ключ към загадката. Според картата на астрариума оттук започва пътешествието на фараона към задгробния свят.

Тя извади един лист от раницата си и го постави върху парче паднала мазилка.

— Тук е древният град Агхурми, а това е езерото Зейтан, което в древността е имало малко по-различна форма. Ето тук, от другата страна са планините — Гебел ал-Дакрур, Гебел ал-Маута и планините близнаци Гебел Хамра и Гебел Байдай. Нас ни интересува ето тази. — Амилия посочи към йероглифа на Анубис — богът чакал, пазител на пустинните гробници. — Гебел ал-Маута, планината на мъртвите. Но първо трябва да отидем в храма на Амун Ре, построен от самия Нектанебо II. За съжаление от него е останала само една стена, след като през 1896 година някакъв отомански генерал го взривил, за да използва камъните за строежа на къщата си. Но йероглифите, които ни трябват, все още са тук. Астрариумът на сигурно място ли е?

Кимнах и посочих раницата на гърба си. Вече бе започнало да се здрачава и тревогата ми нарастваше все повече. Колкото и да е странно, в мен се бе зародило и още едно чувство — увереност, че най-после има план. Той можеше и да не проработи, но все пак беше някакъв план за действие.

— Не трябва да позволяваш на никого и на нищо да ти отнеме астрариума. Разбра ли ме, Оливър? Независимо от това, което ще видиш или което си мислиш, че виждаш.

Огледах внимателно платото с разлюлените финикови палми и след това насочих погледа си по-нататък, към мястото, където започваха дюните. Единствените хора, които видях, бяха няколко берберски момчета, които беряха фурми. Още по-нататък, през огромното пясъчно море, като черна змия се извиваше бедуински керван, отправил се към средновековния град Шали. Ако Мосри и Хю Уолингтън ни бяха последвали, то те се бяха скрили много добре.

Амилия погледна часовника си, след това заслони очите си с ръка и хвърли поглед към слънцето. Яркочервеният диск бе започнал да се спуска към върховете на палмите.

— Има още двайсет минути до началото на пътешествието ни. Да се приготвим.

Загледах се в хоризонта. Дали това нямаше да бъде последната ми нощ? Дюните бяха започнали да хвърлят големи закръглени сенки, които с падането на нощта започваха да изглеждат все по-зловещи. Изведнъж над главите ни се разнесе странен птичи писък, който проехтя над цялата долина. Загледах се в смрачаващото се виолетово небе. Не успях да видя нищо. И въпреки това имах неприятното, но вече добре познато усещане, че някой ни наблюдава — не само скритите ни врагове, но и самите планини.

Последвах Амилия към купчината пръст и чакъл в основата на храма. Сградата, учудващо малка, се намираше на върха на хълма. Очевидно бе изградена там, за да впечатлява тълпата, застанала в ниското, наблюдавайки жреците, провеждащи церемониите пред входа на храма. Шоу, пълно с измами, чиято цел е била да вдъхва страхопочитание. Опитах се да разсъждавам разумно и да си внуша, че това, което предстои да преживея, е нещо подобно. Щях да се сблъскам с призраците на собственото си подсъзнание. Нищо лошо не могат да ти направят, казвах си аз, но в съзнанието ми изплуваха спомени за ужаса, който бях преживял, виждайки картините на ада, нарисувани в ученическата ми Библия. Погледнах широкия гръб на Амилия, която вървеше пред мен. Сивата й коса ми заприлича на косата на майка ми и това ми подейства успокояващо. Тя щеше да бъде моята здрава връзка с реалността.

Амилия спря за момент, за да си поеме въздух.

— Знаеш ли, че повечето богомолци всъщност никога не са влизали в храма? Представяш ли си как са се чувствали военачалниците, които са идвали тук, за да получат благословия? Катерили са се нагоре сами, прашни, изморени, потънали в пот в церемониалните си доспехи, вече унизени от самото изкачване, и е трябвало да се изправят пред някой малоумен гадател, от чиято благословия е зависело цялото им бъдеще. Аз самата дойдох тук през април 1943 година заедно със съпруга си, за да се помоля на боговете за победа — каза тя и се усмихна иронично. — Предполагам, че откликнаха на молитвата ми, но за това трябваше да заплатя прекалено скъпо.