Т. Лърнър - Сфинксът

— Каза ми много да внимаваш, когато се разхождаш сред берачите на фурми — обясни Амилия.

Бях объркан и очевидно ми бе проличало.

— Има един древен закон, според който берачите на фурми, а те са само мъже, трябва да останат девствени до четирийсетата си година. Той смята, че сините ти очи могат да им завъртят главите.

Почувствах се леко обиден, погледнах към шейха, а той ми се подсмихна.

— Не трябва ли вече да тръгваме? — попитах Амилия.

Усещах тежестта на астрариума в раницата си и през цялото време чувах тиктакането на огромния електронен часовник, който изглеждаше някак не на място до богато украсеното наргиле. Времето ми изтичаше. Сърцето ми се свиваше всеки път, когато погледът ми се спираше върху стрелките на часовника, които бавно се придвижваха.

Амилия постави ръката си на коляното ми.

— Търпение. Шейхът има за нас подарък, който трябва да вземем със себе си.

Шейхът кимна, след това се изправи и напусна стаята.

— Защо непрекъснато те нарича „сестро“? — не се сдържах да попитам.

— Защото наистина съм му сестра — каза Амилия и се приближи до малкия шкаф, поставен в една ниша. — Това някога принадлежеше на съпруга ми.

Отвори шкафа, извади отвътре снимка и ми я показа. Пред едно езеро, заобиколено от палми, бе застанала млада жена в камуфлажна униформа, а до нея стоеше млад бербер с пушка в ръка. Усмихваха се към обектива, а той бе обгърнал жената през кръста, но лицата им бяха напрегнати, като че ли някой насила им бе дал почивка.

— Мъжът, когото обичах, е погребан тук — продължи тя. — Беше местен шейх. Загина през 1943 година. От десет седмици се биехме срещу Ромел, а от две бяхме женени. Немските войски се прочуха с това, че тук, в Сива, оскверниха езерото, известно като банята на Клеопатра, като се къпаха в него голи. Местните хора твърдят, че това е една от причините за поражението им.

Амилия докосна снимката, сякаш я погали.

— Той беше любовта на живота ми.

Сега разбрах защо, докато вървяхме по улиците на древния град, с неговите бели глинени къщи, с покриви от палмови листа, с ревящи магарета, много от възрастните хора поздравяваха Амилия така, сякаш бе мъж на особена почит. Тук още се разказваше за времето, когато бе участвала в сраженията в този регион по времето на Втората световна война.

— Убиха го само няколко дни след като беше направена тази снимка — каза тя и прибра снимката в шкафа.

— Съжалявам.

— Обичай, докато можеш. „Нищо в живота не е сигурно, освен това, че нищо в живота не е сигурно.“ Стара арабска поговорка.

Шейхът се върна, носеше нещо, увито в тънък плат. Седна на килима, разви плата и се оказа, че вътре има два пистолета, които побутна към Амилия. Тя взе единия. Аз се протегнах към другия, но тя ме спря.

— Не трябва да бъдеш въоръжен.

— Но може да стане опасно, нали така? — настоях аз, без да отдръпвам ръката си от пистолета.

— За бога, престани да се тревожиш толкова. Аз съм отличен стрелец.

Тя пъхна единия пистолет в колана си и върна другия на шейха.

Той се подсмихна и сложи ръката си върху рамото ми.

— Вярвай ми приятелю, наистина е отличен стрелец.

Това бяха първите думи, които изрече на английски, откакто бяхме пристигнали.

Стояхме в подножието на белите руини на Храма на оракула и наблюдавахме долината, покрита със зелените финикови палми, които се полюшваха в краката ни като водорасли. Въпреки тревогата ми не можех да не призная, че мястото наистина беше красиво. Сива или Сехтам, оазисът с финикови палми и маслинови дръвчета изглеждаше точно такъв, какъвто е бил още от библейски времена. Потреперих и се огледах наоколо, надявах се, че никой не ни е проследил.

Амилия беше с панталони в цвят каки, риза и с кърпа на главата. Махна с ръка, за да отпъди мухите, и посочи към водите на Биркет Сива:

— Виж оазиса така, както са го виждали и боговете…

Още докато летяхме от Александрия ми направи впечатление, че местността е забележителна. Малкият самолет, с който пътувахме, беше завил навътре към сушата и бе поел на югозапад през падината Катара, след това бяхме прелетели над изумрудения оазис Кара, преди да пристигнем в Сива. Огромното солено езеро Биркет Сива проблясваше на слънчевата светлина, засенчено само от планините, приличащи на женски гърди, които оформяха драматичния пейзаж на Западната пустиня — Великото пясъчно море, което се простираше като грамадна бяла пелена, насечена от керванските пътеки, или както тук ги наричаха Мастаби.