Т. Лърнър - Сфинксът

— Ще трябва да умра след — започнах и хвърлих поглед към часовника на стената — шестнайсет часа и половина. Затова в момента не ми е лесно да приема каквото и да било.

Опитах се да се засмея, но останалите мрачно мълчаха.

— Ами Хю Уолингтън? — попитах аз. — Той за кого работи? Участваше ли в ритуала, с който трябваше да бъда сплашен?

— Да, участваше. Хермес играеше опасна двойна игра. Той ужасно се страхува от Уолингтън, но му беше необходим, за да изпълни ролята на Хор. Най-вероятно щеше да се опита да го изпревари и да вземе астрариума за себе си. Само че той не знаеше, че нищо нямаше да се получи. Уолингтън разполага с прекалено много власт. Предполагам, че е сключил сделка с принц Маджид да получи астрариума, след като Маджид вече не се нуждае от него. И, честно казано, ако Маджид успее да се добере до астрариума, последствията ще бъдат точно толкова разрушителни, колкото и при настъпването на ерата на Сет. Цялата страна ще потъне в хаос, мрак и ужасна бедност под властта на тиранина, дори Сет не би могъл да се справи по-добре. Уолингтън има амбицията да пренапише библейската история. Изобщо той има огромни академични амбиции. Освен това се стреми към безсмъртие, само че по-различно от това, към което се стремят Хермес и Маджид.

Някой почука на вратата и ние се стреснахме. Амилия кимна и Фахир стана, за да отвори. Чухме го да разговаря с някого на арабски. След малко се върна при нас.

— Хермес Хемиедес се е самоубил. Обесил се е в килията си.

Зарових лице в ръцете си.

— Мили боже!

Амилия докосна ръката ми, жестът й ми подейства успокояващо.

— Концентрирай се, Оливър. Трябва да действаме бързо.

Изпратих Фахир в апартамента с писмо за Мустафа, в което бях написал предварително уговорената ни кодова дума. Както ми се стори, само няколко минути по-късно той се върна с астрариума. Амилия го извади от опаковката му и по лицето й се изписа същото благоговение, каквото бях забелязал по лицето на Хермес, когато за първи път видя механизма. Беше нещо подобно на религиозен екстаз. Но след миг преклонението й отстъпи на заден план и тя отново се превърна в учен. Взе нещо, което ми заприлича на зъболекарска сонда, и натисна с него основата на астрариума. За моя изненада тя се плъзна навън. Амилия внимателно я извади, взе една лупа и се вгледа в повърхността й.

— Точно както си мислех — каза и ми подаде лупата.

Върху малкия панел се виждаха изписани йероглифи, както и няколко рисунки. Разпознах символите на Озирис, на бога на слънцето Ра, на Тот и това беше всичко.

— Това е Амдуат — обясни ми тя, — карта на задгробния живот, която трябва да помогне на починалия да се превърне в Ах Апер, дух, подготвен за отвъдния свят. Тук е описано как душата трябва да достигне до владенията на Озирис — който е ранен прототип на Хадес — и от там да премине в полята на Хетеп. Това дванайсетчасово пътешествие съответства на пътя, който Ра, или слънцето, изминава в часовете между зората и здрача. Картата ни показва как душата на мъртвия трябва да пътува от изток на запад по синия воден път, прекосявайки вътрешното небе. След това трябва да се върне обратно от запад на изток по черната земна пътека и този път да прекоси външното небе. Накрая душата се превръща в звезда и застава на небето до бог Тот. Подозирам обаче, че значението на точно тази карта е повече от алегорично. Тя е създадена, за да ни подведе. Виждала съм подобна хитрост на гърба на едно огледало, открито в гробницата на чичото на Нектанебо.

Амилия се протегна и извади запалката от джоба на ризата на Фахир. Запали я и прокара пламъка по металната повърхност. Сграбчих я за ръката, бях напълно шокиран.

— Надявам се, че знаеш какво правиш.

Тя се усмихна и се освободи от ръката ми.

— Мили боже, разбира се, че не знам. Всичко е десет процента факти и деветдесет процента интуиция. Но пламъкът не може да увреди пластината.

Металната повърхност потъмня и върху нея се изписаха линиите на друга карта. Чух как Амилия рязко си пое дъх. Веднага разпознахме очертанията на Нил, които напомняха на тънките клонки на дърво. В най-долната част беше Асуан. Древният град Мемфис се намираше в горния край. Градовете Луксор и Тива бяха по средата, изобразени с малки светли точки. В метала беше гравиран път, който тръгваше от Александрия, минаваше покрай морския бряг, стигаше до Марса Матрух, след това завиваше навътре в сушата на югозапад, близо до либийската граница.