Т. Лърнър - Сфинксът

Ако бракът ми с Изабела не беше истински, то какво още неистинско имаше в живота ми? Смятах, че сам съм направил избора какво и за кого да работя, но сега започнах да се питам кои от тези решения в действителност са били взети в резултат на свободната ми воля. Дали несъзнателно бях следвал пътя, предначертан ми от някой невидим повелител? Мисълта, че някои периоди от живота ми са били предопределени, ми се стори направо непоносима. Това беше в разрез с цялата ми житейска философия — с атеизма ми, с вярата ми в свободното волеизявление, с идеята, че човек сам контролира съдбата си. А сега и тази история на Хермес за магьосничество и жертвоприношение. Чувах в съзнанието си звука на астрариума, който отмерваше последните часове от живота ми.

Обзе ме лошо предчувствие. Усещах как времето ми изтича. Светлината се отразяваше във всичко наоколо — в огледалата на колите, във витрините на магазините, дори в металните стремена на конете. Трябваше да се върна в манастира. И после какво?

Чух зад гърба си рева на мотора на една кола. Обърнах се. Един черен мерцедес ме следваше. Видях Мосри на волана, Омар седеше до него, но най-тревожното беше, че на задната седалка се бе разположил Хю Уолингтън. Огледах се с ужас и побягнах в една от страничните улички. Колата ме последва, качи се на тротоара и се насочи към мен. Хората се разпръснаха, жените се разпищяха, по улицата се затъркаляха разсипани плодове, а колата се движеше право към мен. Затворих очи, чувствах се едва ли не доволен, че най-после всичко щеше да свърши, но в последния момент, точно преди колата да ме удари, една ръка се протегна и ме издърпа в един вход. Бях само на няколко сантиметра от предната броня.

Фахир.

— Насам! — каза той, дръпна ме в една уличка и след това ме вкара в нещо, което много приличаше на месарски магазин.

— Предполагам, че за теб съм била самият Антихрист.

Амилия Линхърст стоеше до бюрото си, огромно викторианско бюро, отрупано с изписани листове и карти. До стената имаше красив шкаф, пълен със снимки, поставени в рамки. На някои от тях се виждаше самата Амилия, доста по-млада, облечена в униформа. На една от снимките тя беше седнала върху един танк, а около него се бяха подредили няколко усмихнати британски войници. В ъгъла бе написано Синай, 1944 година .

— Нещо като богинята демон, облечена в костюм от туид — усмихна се тя и започна да се разхожда из стаята.

Намирахме се в квадратно помещение в дъното на малката месарница. Вратата към него беше скрита зад трупове на овце и кози, които висяха на куки. Бях изненадан колко голяма се оказа стаята зад тежката метална врата.

По стените от пода до тавана бяха подредени полици, наблъскани с книги. Цяла една стена беше посветена на Юнг. Между книгите забелязах „Човекът и неговите символи“, „Психология и алхимия“, „Архетипове на колективното несъзнавано“ и „Структура и динамика на психиката“. На друга полица бяха подредени трудове по физика, включително най-новите изследвания в областта на квантовата физика.

— Обясни ми, моля те, още веднъж, защо трябва да ти се доверя? — попитах отново предпазливо.

— Защото тя ти позволи да задържиш астрариума — отвърна Фахир.

Той седна, извади пакет цигари от джоба си и продължи:

— Можеше да ми каже на мен да го пазя.

— И каква е твоята роля в тази история? — попитах аз. Съзнанието ми беше замъглено, отчаяно се опитвах да направя връзка между всички известни ми факти.

Амилия постави ръката си върху рамото на младия мъж.

— Трябваше да съм сигурна, че някой през цялото време е близо до Изабела и я пази.

— Но не успя да я опази — не можах да сдържа гнева си.

— Това е не само твоя трагедия, но и моя — каза Фахир с мрачно изражение.

— Просто ми кажи кой си!

Вече загубих всякакво търпение. Ударих с юмрук по масата, но Фахир дори не мигна. Беше ми съвсем ясно, че предишната му наивност е била само фасада.

През цялото време усещах присъствието на часовника над бюрото на Амилия, черната стрелка на секундарника непрекъснато се придвижваше напред. До гуша ми бе дошло от тайни, от хора, които се представят за нещо, а в действителност се оказват съвсем друго.

Фахир бавно издиша дима от цигарата.

— Да кажем, че бях обучен в израелската флота.

— От Мосад ли? — настоях аз.

Той замълча.

— За съжаление никой от нас не можеше да предскаже земетресението, Оливър — намеси се Амилия. — Всички вярвахме, че Изабела ще успее да открие астрариума навреме, за да промени датата на смъртта си. Двамата с Фахир се опитахме да предвидим всички възможни усложнения.