Т. Лърнър - Сфинксът

Той се усмихна с надежда, но аз не му обърнах никакво внимание.

— А Хю Уолингтън? Той защо иска да се добере до астрариума?

При този въпрос лицето на Хермес пребледня. Никога не го бях виждал толкова уплашен.

— Откъде знаеш за Хю Уолингтън? — попита той.

— Той се криеше зад маската на Хор, нали така?

Не можах да се сдържа, сграбчих Хермес за мръсния кафтан и го разтърсих.

— Той е бил зад всичко това още от самото начало!

— Той е великият жрец, който управлява всички ни. — Хермес беше толкова уплашен, че едва говореше.

— Глупости! Той е човек като всички нас. Просто ми кажи какво става.

Надвесих се над Хермес, който сега ми се струваше още по-жалък, а той почти се разхленчи от страх.

— Ако астрариумът се озове в неговите ръце, той ще пусне Сет, бога на хаоса, на свобода — прошепна Хермес. — Тогава нека боговете да са ни на помощ.

Настъпи мълчание и въпреки всичко усетих, че по гърба ми полазиха студени тръпки.

Отново се обърнах към вратата с намерение да извикам пазача. Хермес се вкопчи в ръката ми.

— Моля те, трябва да ме разбереш. Съзнателно беше подмамен да отидеш в катакомбите, за да изпълниш ролята на Озирис. Ти принадлежиш на Подземното царство, Оливър, независимо дали това ти харесва, или не. Ти си пратеникът. Трябва да доведеш задачата си докрай.

— Пратеник ли, какво означава това?

— В Бехбейт ел-Хагар открихме едно предсказание, написано от Банафрит, в което се казва, че ако астрариумът бъде изгубен отново, единственият човек, който ще може да изпълни предначертаната мисия на „небесната кутия“ и да я занесе при мумията на Нектанебо, е жрец от Подземното царство, последовател на Озирис, някой, който вади на бял свят подземните богатства на земята. Неслучайно Изабела избра теб за свой съпруг — завърши Хермес с неприкрито удоволствие, наблюдавайки ме под око.

— Значи сте искали аз да поема отговорността за астрариума, защото така е било записано в някакво древно пророчество? — Не можех да повярвам на ушите си.

— Нямаш никакъв избор. Но не можеш да направиш нищо без мен. Имаш нужда от мен, Оливър. А и аз имам нужда от теб. Моля те, моля те, помогни ми. — И той протегна ръка към мен. — По време на ритуала се опитах да те убедя да ми предадеш астрариума. Ако бях успял, сега щях да имам властта да го контролирам.

— Искаш да кажеш, че аз съм единственият, който може да го контролира, така ли?

— Да, но до момента, в който въведе рождената си дата. Тогава ти му даде възможността той да определя съдбата ти.

Едва се въздържах да не ударя Хермес. Как смееше да ми говори, че Изабела се е омъжила за мен, защото така й е било наредено? Но въпреки гнева, който бушуваше в гърдите ми, не можех да потисна надигащото се огромно съмнение, разрушаващо всичко, в което бях вярвал до този момент. Дали астрариумът вече не беше произнесъл присъдата си над мен?

Усетих кръвта, която блъскаше в ушите ми. Пред очите ми се завъртя цяла поредица от образи, кой от кой по-ужасяващи — сърцето на Изабела се носи по водата, безжизнените й очи ме умоляват, малката остра стрелка неумолимо се придвижва напред, осъдила ме вече да умра след два дни, дългите сенки танцуват по стените на катакомбите и идват да ме приберат. Знаех, че трябва да остана и да сключа някаква фаустовска сделка с Хермес, но в този момент установих, че просто не мога да говоря. Преглътнах няколко пъти, опитах се да потисна надигащата се паника. Бутнах Хермес настрана. Трябваше да се махна от тук.

Извиках на пазача, гласът ми беше прегракнал. Викът ми предизвика цял хор от ридания на останалите затворници и скоро целият коридор бе изпълнен с виковете на нещастниците. Молбите на Хермес все още звучаха в ушите ми, когато най-после успях да изляза навън.

Металните порти на затвора изтракаха зад гърба ми. Отправих се към главната улица. Вече се бях поуспокоил, но в главата ми се въртяха какви ли не сценарии. Беше около обяд и по тротоарите имаше много хора — жени, връщащи се от пазара, мъже, които се прибираха вкъщи за обяд, ученички, хванати по няколко под ръка. Изабела ме обичаше, повтарях си аз. Но бракът ми сякаш се разпадаше на безбройни частици, чието значение не можех да разбера. Само заради професията ми ли се беше омъжила за мен? Някакъв митичен символизъм ли бе открила в нея? Здравите устои, върху които бе изграден животът ми, бяха силно разклатени. Изабела ме държеше здраво свързан със земята и придаваше смисъл на живота ми през последните пет години. Не можех да си представя, че времето, прекарано заедно, че моментите, в които се любехме, вярвахме един в друг и любовта й към мен не са означавали нищо за нея, че е било само заради професията ми. Тази мисъл направо ме убиваше.