Т. Лърнър - Сфинксът

— Трийсет минути — съобщи ми пазачът, докато отваряше решетката на килията с голям ключ.

— Обикновено даваме по петнайсет, но за теб — каза той и се потупа по джоба — трийсет.

Той си тръгна, като заключи вратата след мен.

— Оливър? — Хермес отметна одеялото и седна на нара.

С облекчение забелязах, че по лицето му не се виждаха никакви синини и наранявания.

— Благодаря на Бога, че дойде! Не мога да остана повече, няма да изляза оттук жив!

— Хермес, моля те, не изпадай в паника. Първо ми кажи в какво те обвиняват.

— Обвиняват ме в заговор срещу държавата. Разбира се, всичко е скалъпено. Освен това ме нападнаха.

— Пазачите ли?

— Не ставай смешен — затворниците! Обкръжиха ме в двора, нападнаха ме и… ме унижиха.

— Наистина ли? Не изглежда да си пострадал.

— Нищо не разбираш. За човек като мен, който е по-различен…

— Имаш предвид сексуалната си ориентация ли?

— Сексуалната ми ориентация ли? — Той се засмя горчиво. — Де да беше толкова просто.

Хермес забеляза израза на лицето ми и бавно повдигна мръсната си затворническа риза. Под нея се показаха сбръчкани увиснали гърди, женски гърди.

— Значи си хермафродит? — с мъка прикрих учудването си.

Изведнъж всички странности, които бях забелязал в египтолога, си дойдоха на мястото — липсата на окосмяване по кожата му, тесните рамене, широкият ханш, странните извивки в гласа му, който сега много ми приличаше на гласа на стара жена. Той спусна ризата си.

— В този живот избрах да бъда мъж.

— Не разбирам…

— Роден съм преди седемдесет години в едно малко село в Судан. Тогава нямаше нито технологията, нито лекарствата да се отстрани такава „аномалия“. Родителите ми бяха ужасени. Дадоха ме на един дервиш, който ме отгледа като свой чирак — каза той и ме изгледа внимателно. — Може би си чувал за него — Ахмос Хафре. Той е мистикът, при когото пратих Изабела в Гоа преди толкова много години.

Вперих поглед в Хермес, усетих, че ми се завива свят. Чудех се до каква степен животът на Изабела, а и моят живот са били манипулирани от разстояние, а ние сме били като кукли на конци.

Хермес заговори тихо, сякаш бе прочел мислите ми:

— Виждаш ли, Оливър, примката се затяга още по-плътно, отколкото можеш да си представиш.

— Как оцеля? — попитах аз, все едно не бях чул последните му думи.

— Започнах да изучавам историята на хора като мен. Древните египтяни са ги смятали за свещени. Ние сме съвършената комбинация от мъжкото и женското начало и такива като мен често са били избирани за върховни жреци. Аз самият участвах в най-свещени ритуали.

В очите на Хермес се появи налудничав блясък, гласът му ставаше все по-висок, като че ли сега най-после можеше да прояви двойствената си природа. Споменът ме върна към преживяното в катакомбите, към изрисуваното лице на богинята Изида, което неестествено проблясваше, и към гласа зад дървената маска. Облегнах се на стената, започна да ми призлява, като разбрах какво всъщност се бе случило. През цялото време съм бил на погрешна следа. Не беше Амилия Линхърст тази, която ръководеше церемонията. Погледнах към Хермес, но преди да успея да кажа каквото и да било, той се протегна и сграбчи ръката ми.

— Ние имаме нужда един от друг, Оливър. Никой друг не може да те спаси. Никой друг не знае как да спре астрариума.

— Какво очакваш от него, Хермес? Знам, че целта ти не е да ме спасиш…

Хермес се усмихна цинично и за втори път, откакто бях дошъл тук, видях нещо налудничаво в погледа му, което до този момент прикриваше много добре.

— Безсмъртие, Оливър, това е, което искат всички.

С ужас отблъснах ръката му от себе си.

— Ти ме излъга! Ти взе сърцето й, ти похити трупа й!

Започнах да блъскам по решетката на вратата, за да привлека вниманието на пазача.

— Чакай, всичко ще ти кажа! — извика Хермес и ме дръпна назад.

Спрях да блъскам по решетките. Хермес седна на нара и ми посочи мястото до себе си. Не му обърнах внимание, предпочетох да остана прав.

— В салона на Джовани Брамбила се събираха хора, които проявяваха интерес към мистицизма и окултните науки. Говоря ти за времето отпреди четирийсет години, за 1936 година, когато светът, който познавахме, започна да се разпада. Никой от нас не искаше да загуби властта си. Ние бяхме група отчаяни хора — учени, бизнесмени, археолози, но всички споделяхме една обща страст — египтологията. Бяха отчаяни времена в един отчаян град.

Значи полицията е била права в крайна сметка, помислих си аз, наистина е съществувала тайна секта, ръководена от Джовани. Нищо чудно, че са подозирали и Изабела.