Т. Лърнър - Сфинксът

— Изабела… Изабела…

Това беше призив на един самотен човек. Как се разговаря с духове? Изкашлях се.

— Покажи ми как да спра механизма… как да се спася…

Думите ми прозвучаха почти като молитва.

В този момент усетих, че някой ме наблюдава, като че ли нечий поглед се бе забил в тила ми. Извърнах се съвсем бавно към светлината, която близката лампа хвърляше около себе си. Две жълти очи се бяха вперили в мен. Замръзнах на мястото си. Сигурно беше чакал или хиена. Тялото на животното се криеше в сянката. Погледите ни се срещнаха за част от секундата, но гонен от страха си, имах чувството, че това продължи безкрайно дълго.

Звярът се раздвижи и приклекна на задните си лапи, сякаш се готвеше да скочи върху мен. В уплахата си грабнах няколко камъка и ги хвърлих срещу него. Животното се обърна и със скок изчезна в просветляващата нощ. Успях да зърна светлокафявата му козина и дългите крака, след това съвсем ясно видях раздвоената опашка, която помете пясъка след себе си.

На следващата сутрин Рейчъл с неохота се приготви за тръгване.

— Не искам да те оставям с това — каза тя и безпомощно посочи към астрариума, — но се налага.

Мустафа беше уредил да пътува заедно с един инженер до Порт Тауфик, където щеше да се присъедини към кортежа на президента Садат, за да присъства на историческото събитие. Тя ме прегърна набързо и аз едва успях да устоя на желанието си да я задържа и да я помоля да остане при мен, за да ми помогне. В този момент имах чувството, че тя е последната ми надежда, единствената ми връзка с реалността. Чувствах се безкрайно самотен, докато я наблюдавах как се качва в колата и потегля.

Малко по-късно отидох с колата на мястото, където бях заровил астрариума. Вече бе обяд, когато стигнах до дюната. Слънцето препичаше, горещината ме блъскаше в очите и пресушаваше устата и ноздрите ми. Започнах да се изкачвам по хребета, опитах се да разсея страха си, че ще открия нещо необичайно, представяйки си земната структура, по която се движех. Мисълта за черното злато под краката ми подейства успокоително. Въпреки това не се чувствах особено добре и когато достигнах до зейналата дупка, в която предишния ден бях заровил раницата с астрариума, цялото ми тяло пулсираше в такт със сърцето.

Около дупката имаше разхвърляни камъчета, като че ли този или това, което бе изкопало астрариума, отчаяно е бързало за някъде. Коленичих. По ръба на празния гроб се виждаха следите от птичи крака, без съмнение следи от ястреб врабчар. Вдигнах поглед към небето. Приличаше на огромна синя бездна.

Когато се върнах в лагера, бунгалото беше празно и според астрариума ми оставаха само два дена живот.

По-късно през деня отново се преоблякох като коптски монах и двамата с Мустафа заминахме за квартирата, която бе наел в Александрия. Знаех, че се връщам право в леговището на лъва и че има голяма вероятност Мосри да ме причака. Но като се имаше предвид развитието на политическите събития и вероятността да ми остават само двайсет и четири часа живот, трябваше да предприема нещо, за да предизвикам открит сблъсък, а това нямаше как да се случи, ако продължавах да се крия в пустинята.

Пътуването ни отне около дванайсет часа и ние пристигнахме в Александрия на зазоряване. Срещата ни с господин Именанд беше насрочена за същата сутрин. Ако се съдеше по кукуригането на петлите и рева на магаретата, които чувах докато наближавахме квартирата, тя сигурно се намираше някъде близо до пазара за животни.

Апартаментът в неокласически стил бе видял и по-добри времена. Беше обзаведен кичозно, в стил имитация на Луи XVI. Приличаше на квартира, която някой правителствен чиновник би наел за метресата си. Мустафа ме убеди, че можем да прекараме целия ден тук, след което щеше да ме откара в Уади ел-Натрун. Не му бях съобщил, че може би няма да се наложи да изминем пътя обратно.

В девет часа четиримата се събрахме около дългата стъклена маса. Над главите ни висеше огромен сребристочерен полилей. Господин Уалиф, представителят на Египетската правителствена петролна агенция, бе седнал срещу нас с Мустафа, вперил поглед в таблиците и картите, които моят помощник му бе предоставил. Той бе изключително слаб мъж на около шейсет години, с плоско лице, покрито с огромен брой лунички. Не бе споменал нищо за поверителния характер на срещата, но това не ме изненада особено много. Уалиф беше известен с две неща — дискретността си и потайните сделки, които уреждаше. Неговото одобрение беше изключително важно, ако искахме да подпишем договор и да получим лиценз.