Т. Лърнър - Сфинксът

Един метален пепелник започна да се плъзга по пода отначало бавно, а после, когато доближи до стола, все по-бързо.

— Какво значи това „не съм сигурен“? Ти си геофизикът. Трябва да знаеш.

Рейчъл дръпна покривката на леглото и се зави, беше ужасена.

Намерих едно фенерче, включих го и го оставих на страничната маса, след това се опитах да затворя вратата. Не можех да я помръдна.

— Заклещила се е някак си.

— Просто я затвори.

Но металната дръжка на вратата сякаш бе обладана от невидима сила, докато аз се мъчех да затворя вратата, тя ме дърпаше в обратна посока.

Хвърлих поглед в мрачната стая и забелязах, че фенерчето е осветило стола, върху който имаше нещо, което преди малко не беше там. За момент сянката над него ми заприлича на профила на жена — Банафрит. Настръхнах, обзе ме неконтролируем страх. Събрах цялата си смелост и се вгледах по-внимателно.

За моя най-голяма изненада видях, че върху стола е прашната ми раница. Взех я и изтръсках от нея червеникавия пясък. Беше тежка, а отвътре се чуваше шумът на въртящите се магнити.

Бавно извадих от нея астрариума, който блестеше в тъмнината и го поставих върху масата. Металните предмети в стаята започнаха да се придвижват.

— Какво става тук? — попита Рейчъл с ужас в очите. — Нали го беше погребал?

Дългите сенки на движещите се метални предмети пълзяха като призраци по стените на стаята. Бях ужасен, изгубих всякаква ориентация.

— Астрариумът има физически свойства, които не мога да разбера. Магнетизмът е едно от тях. Освен това магнитното му поле се усилва непрекъснато.

Опитвах се да говоря разумно, за да успокоя и Рейчъл, и себе си.

— Но как се озова тук, в бунгалото?

— Нямам представа.

Отпуснах се тежко върху стола, без да откъсвам поглед от механизма. Прехвърлях си наум всички подробности от изминалия следобед. Дупката, която бях изкопал, беше достатъчно дълбока. Никой не бе присъствал на това заравяне, поне доколкото можех да си спомня. Мустафа през цялото време беше от другата страна на хребета. Възможно ли беше овчарят да е видял закопаването на астрариума, след това да го е изровил и донесъл в лагера? Но защо би направил това?

Отчаяно се мъчех да намеря някакво рационално обяснение, дори не смеех да обмисля ужасяващата възможност астрариумът сам да е излязъл от земята и да ме е открил.

— Е, добре, вече наистина вярвам в него.

Гласът на Рейчъл прекъсна мислите ми. Погледнах към нея и съзрях в очите й истински ужас. Оставих астрариума на масата и се опитах да измисля нещо окуражаващо. Нещо реално, което да разсее страховете ни.

Не успях да измисля нищо.

Вратата се затвори с трясък и фенерчето примигна. След това загасна, батерията се бе изтощила. Рейчъл проплака. Намерих с опипване чекмеджето на нощното шкафче, извадих от него кибрит и свещ и я запалих.

— Изабела знаеше кога ще умре — заговорих аз. — Това е истинската причина, поради която така отчаяно се опитваше да открие астрариума. Надяваше се, че той ще промени датата на смъртта й. Човек може да си помисли, че е станало в резултат на самовнушение, но тя се удави точно на датата, която й бе предрекъл Ахмос Хафре. Може би щеше да успее да я избегне, ако бе открила астрариума навреме. Може би аз можех да я спася, но не знаех как.

Не можех да погледна Рейчъл в очите. Една голяма нощна пеперуда се блъсна в прозореца. И двамата се стреснахме, после се разсмяхме нервно.

Лежах, загледан в тавана на стаята. Рейчъл спеше свита в леглото и лекичко похъркваше. Завиждах й за лекотата, с която бе успяла да заспи. Предполагам, че беше напълно изтощена. Мислите в главата ми се гонеха като луди. Опитвах се да реша какво да предприема, след като астрариумът се е върнал при мен. Очевидно не можех да го унищожа, а освен това носех отговорността да не попадне в ръцете на врага. Отново изпитах огромна нужда от мъдростта и напътствията на Изабела. Не можех да си намеря място и станах от леглото.

Писъкът на птица прекъсна мислите ми. Чух го отново — ке-ке-ке… това беше жалният вик на ястреба врабчар. Облякох се съвсем тихо, за да не събудя Рейчъл, и излязох в нощта.

Около лампите се въртяха облаци насекоми и нощни пеперуди. На изток хоризонтът бе започнал да просветлява. Викът на ястреба врабчар прозвуча някъде високо над главата ми. Вдигнах поглед към небето, но не видях нищо. Седнах на дървеното стъпало пред бунгалото и се загледах в звездите. Те бяха толкова ясни, че си представих как блестящият космос се крие зад завесата на нощта.